„Спри да се тревожиш. Радвай се.“
Това беше гласът на Сара. Практичен. Сара взимаше каквото ѝ се дава, и не питаше откъде идва.
„И виж докъде я докара.“
Но въпреки това Мария последва Тууми в къщата и го остави да ѝ опържи рирша на котлона в кухнята си, а след това го гледаше как ѝ оправя леглото в една от многото празни спални в къщата.
— Защо? — попита накрая. — Защо си толкова мил? Изобщо не те разбирам. Не съм твоя жена. Не съм дори от твоите хора.
— Ние сме един и същ народ. Всички до един трябва да се грижим за брата своего. Просто го забравяме понякога. Когато всичко се руши, хората лесно забравят. Но накрая? Накрая се обединяваме в бедата. Ти си моето семейство, Мария. Въобще не се съмнявай.
— Повечето хора не мислят по този начин.
— Така е — въздъхна Тууми. — Познавах един индиец. Кльощав пич, от Индия беше дошъл. Вече си нямаше ни съпруга, ни семейство. Може да си бяха останали в Индия, не си спомням. Както и да е, едно нещо, дето го повтаряше, ми е останало в ума — че хората тук в Америка са самотни. Сам-самички са. И не вярват на никого, освен на себе си, и не разчитат на никой друг, освен на себе си. Според него това беше причината да смята, че Индия ще преживее цялата тази апокалиптична бъркотия, а Америка — не. Понеже тук никой не си познава съседите… — той се засмя при тези думи. — Все още си спомням как клатеше глава напред-назад: „Никой не си знае съседите“ — Тууми сви рамене. — Наричаше този град най-студеното горещо място, където някога е живял, и когато поглеждаше бордеите, не можеше да разбере защо хората не се съберат да поработят, да строят заедно и да се подкрепят един друг повече. А след това добави, че според него било така, понеже в Америка всички са си оставили родния дом в други страни, та сигурно затова са забравили какво е да имаш съседи.
Мария си помисли за собствения си дом. За живота си отпреди. Училищните приятели, които от години не беше виждала. Хората, с които беше пътувала към мечтата, която баща ѝ носеше в ума си — за Калифорния, до която никога нямаше да достигнат. Спомни си Тами Бейлис, която ѝ махаше, когато със семейството ѝ си купиха път на север, защото имаха кеш, а Мария нямаше. Как Тами ѝ беше дала всичките си дрехи, тъй като не можеше да ги вземе по-нататък със себе си, а и двамата им татковци стояха до тях, нервни и притеснени от пропастта, зейнала между децата им.
— Аз нямам деца — каза Тууми. — С жена ми нямахме. Така и не си дадохме труд да проверим защо не можем да… Нямаше значение — сви рамене. — Но ако ги имахме, сигурно щяха да са като теб. На твоята възраст, може би малко по-големи… — той махна към прозореца. — И това е светът, който щяхме да сме им дали. Щяхме да ги обичаме до смърт, но въпреки това да им дадем ада… — въздъхна. — Знаех си, че трябва да те прибера от мига, когато те видях за първи път. Но се боях. Боях се! — пак сви рамене. — Не знам дали защото не бях сигурен, че каквото имам, ще стигне да споделя с теб, или че съжителството ни няма да потръгне. Може би това е причината с жена ми никога да не сме имали деца. По-лесно беше да не рискуваме да се провалим… — Той излезе от стаята и се върна с някакви дрехи. Мъжка тениска, която на Мария ѝ стоеше като палатка. — Не е твой размер, но поне е чиста…
С увесена над главата тениска Мария се измъкна от роклята на Сара. Свали я като кожа на змия и когато тя падна на пода, се зарадва, че се е отървала от нея.
Тууми се усмихна, като я видя с тениската.
— Ще ти намерим някакви истински дрехи. Съпругата ми не беше по-висока от теб. По-дебела — да. Ще изровя кутиите ѝ тази нощ.
— Тууми?
— Аха?
— Какво се промени? Защо ми помагаш сега?
— Мамка му — той поклати глава. — Нямам понятие. Човек да си рече, че е по-лесно просто да обърне гръб. Да отклони очи. Но знаеш ли, мисля си, че така само се лъжем. Защо пък да не вкараме малко доброта отново? Да посадим това семе и да видим какво ще поникне. Ако имах деца, несъмнено бих се молил да има кой да ги подкрепи. Да не са всички толкова заети да се грижат за себе си, че да допуснат да се случи трагедия. Просто да я оставят да се случи и да не сторят нищо… — той тръгна към вратата. — Трябва ли ти нощна лампа? Имам малко соларно фенерче.
Мария го погледна изпод вежди:
— Това са детински работи.
— О! — Тууми отново се натъжи, но не каза нищо, просто кимна и излезе.
Мария легна на матрака. През отворения прозорец нахлуваше ветрец, в който се долавяше мирисът на готварски огньове и пепел от планинските пожари в далечината. Малки точици огън, които примигваха като звездите.
— Ще се видим утре заран — подвикна домакинът ѝ.
— Ей, Тууми? — повика го Мария.