Продавачът на цигари проследи погледа на Анхела.
— Ловният сезон почна.
— Може и аз да съм тексасец — отвърна водосрезът.
Продавачът на кървавките вестничоци се засмя:
— Не си достатъчно очукан.
Анхела си купи друг телефон, докато гледаше с празен поглед как на таблета пред него се разгръща катастрофата на „Блу Дам“. Повторение на забавен кадър на срутването на стената от камъни — кафяви бурни струи вода и отпадъци се понасят надолу по каньона. Още клипчета. Наводнението се стоварва върху град на речния бряг. Продължава нататък — вълна, толкова силна, че е невъзможно да ѝ се припише мащаб.
Старецът му върна рестото в смес от долари и юанови монети. Анхела пусна една в олтара на Санта Муерте пред новото си приятелче. Малките оброчни свещи трепкаха, имаше няколко изрисувани черепа, както и жертвоприношение под формата на цигари и питие. Заедно с мъртъв плъх.
Това беше нещо ново за Анхела.
Не беше срещал друг път плъхове, поднесени на Кльощавата дама.
Пусна юанова монета в блюдото с телцето на гризача, като се надяваше късметът му да се оправи, но не разчиташе на това.
Глава 32
Когато Луси се покатери по стълбата до жилището, откри вратата отключена и стаите — тъмни.
— Ехо?
Бутна вратата по-широко и се опита да различи Анхела. Вътре беше почти непрогледен мрак. През завесите се процеждаше малко светлина от червенокръстките палатки долу на площада, но тя не стигаше. Луси ококори очи, като се опитваше да ги принуди да свикнат, а след това я заля усещането, че вътре има някого, който я причаква. Чака да я сграбчи и да довърши онова, което Хулио беше започнал.
Тя отстъпи колкото се може по-бързо. Някой се окашля зад гърба ѝ. Тя се обърна и за малко да падне от стълбата.
Анхела беше кацнал над нея, скрит в сенките на няколко стъпала по-нагоре. Наблюдаваше.
— Дявол го взел! — възмути се Луси. — Не прави така!
— Шшшшт! — той се спусна да се присъедини към нея.
Щом влязоха вътре, тя го сръчка в рамото:
— Защо, по дяволите, постъпи така?
Анхела като че ли нямаше против. Светна с фенерче, зашари с него в мрака, после включи малкия фенер, окачен над масата. Из стаята закръжиха ярки лъчи. Луси присви очи срещу светлината.
— Защо продължаваш да го правиш? — поиска да знае.
— Просто хвърлях едно око навън.
— За какво?
— Не ми харесва особено усещането за това място — той отиде да надникне през прозореца.
— Не мислех, че си от капризните.
— Не е това. Нещо… — той сви рамене. — Имам чувството, че всеки момент ще пламне горски пожар.
— Шарлийн казва, че в момента има голямо напрежение.
— И аз го усещам.
Личеше му. Не спираше да обикаля, местеше се от прозореца до вратата, надничаше в клаустрофобичната уличка отдолу, след това се връщаше при прозореца за пореден поглед към помпата. За изненада на Луси при последната си обиколка Анхела клекна до прозореца и се изправи с чифт бири. Отвори едната с ръба на другата и ѝ я предложи. Каза:
— Извинявай, че те уплаших.
По тона му Луси прецени, че наистина го мисли, въпреки че не ѝ се извини особено стилно.
Той седна на масата с гримаса. Това ѝ напомни за собствените ѝ белези и болки. Имаше чувството, че са я прекарали през месомелачка.
— Все едно върху мен има нарисувана мишена — оплака се Анхела. — Отдавна не съм се чувствал така. Сякаш всеки момент светът ми рухва в канала.
— Кога е бил последният път?
Той се намръщи с измъчена гримаса:
— Много отдавна. Ама наистина много отдавна.
— За Кейс ли си работил?
— Преди това. Долу, в Мексико. Нарковците преследваха семейството ми… — той сви рамене. — Татко ми беше ченге и някой реши, че представлява проблем. Не знаеше дори какво е направил или кого е подразнил. Може просто да са тръгнали подир грешния човек. Объркали са се кого се предполага да освиткат… — водосрезът отпи от бирата си. — Така че дойдоха и убиха мама и сестрите ми, докато се приближаваха към къщата. Просто ги свалиха. Бях вътре. Видях как ги стрелят и избягах. Изтичах от задната страна, прескочих стената, набодох се с куп стъкла и просто се проснах там в прахоляка. А от другата страна чувах изстрелите. Когато се промъкнах обратно, открих, че баща ми си е дошъл и плаче. Грабна ме веднага, щом ме видя, и каза, че отиваме в Ел Норте.
— Кога е било това?
— Да съм бил на десет, не повече. Още по времето, когато южната граница имаше някакво значение. Хората трябваше да преплуват през Рио Гранде или да драпат през пустинята. Татко като служител на закона… — Анхела замлъкна. — Помня как карахме бързо по магистралата. Легналите полицаи все ни забавяха. Била ли си някога в Мексико? Там легналите полицаи са големи и са наслагани по магистралата, така че да не прехвърчиш просто тъй през някое смотано градченце. Помня, че татко не спираше да псува. Chingado това. Mierda онова. Никога не ругаеше, а сега не спря през целия път. Това беше най-страшната част. Това, че псуваше, но не беше ядосан. Просто изпускаше парата, толкова беше уплашен… — той пак замълча.