„Дори не го познавам.“
Въпреки това отчаяно копнееше да усети дланите му по тялото си.
Той я грабна и я вдигна. Боже, колко беше силен!
— Да не се нараниш! — чу се Луси да шепне между целувките и Анхела просто се разсмя, а тя продължаваше да го изпива с устни и след това паднаха заедно на матраците, целуваха се и се докосваха.
Тя усети дланите му върху гърдите си — как се плъзгат по зърната, как подръпват въпросително тениската ѝ, как я теглят нагоре.
Да.
Луси се пресегна и вдигна дрехата, наясно, че се разголва с всичките си синини и следи от бичуването, с разрезите, които Хулио беше нанесъл върху кожата ѝ, но не ѝ пукаше, не се страхуваше да се покаже на Анхела. Даже се гордееше.
„Погледни ме. Погледни какво понесох. Виж след какво оцелях!“
И двамата бяха белязани. Бяха еднакви.
Луси го гледаше как се бори да си свали дрехите.
— Дай на мен — чу се да шепне.
Смъкна горницата му. Анхела положи ръце на кръста ѝ и задърпа джинсите ѝ, смъкна ги надолу по бедрата, докато Луси трескаво се мъчеше с токата на колана му. Пръстите му се впиха в задника ѝ, Анхел я притисна плътно и след това отново се целуваха до безкрай. Ближеха се. Гризкаха се.
Луси най-сетне разкопча колана на Анхела, кожата се изплъзна през гайките. Смътно осъзнаваше, че пистолетът му пада на пода. Откъде се появи пък той? — мимолетна мисъл, маловажна, докато се бореше с ципа и пъхаше ръка в панталоните с желание да докопа патката му.
Господи, колко го желаеше! Хем я ужасяваше, хем тя не можеше да му се насити. Беше влажна. Дори не я беше докоснал и тя беше влажна! Смъкна джинсите му. И своите. И бельото си.
Прегърнаха се, вече голи. Луси прокара ръце по тялото на Анхела и по гърдите му. Стегнати мускули. Белези. Древни гангстерски татуировки. Посегна отново към парчето му, стисна го, възхищаваше се на твърдостта му, а после той я обърна по гръб и я яхна, целуваше шията ѝ, плъзгаше длани по тялото ѝ, завладяваше я. Целуваше я и я ближеше, премина през надраните ѝ гърди, гризна вдлъбнатинката на гърлото ѝ, изцелува протежението на челюстта ѝ. Луси се изви и притисна тяло към него, искаше да почувства кожата му по своята, потта му да се плъзга по нейната, членът му — твърд върху катеричката ѝ.
Пистолетът на Анхела беше на пода, на инчове от отметнатата ѝ ръка. Просната по гръб, тя го виждаше, забравен на надрания дървен под. Пистолетът, който беше използвал да убие приятеля си — човека, нанесъл синините, по които преминаваха в момента целувките на Анхела. Болеше от допира му, но носеше също и наслада. Болката беше доказателство, че е останала жива, че ударите и синините са карта на оцеляването ѝ, която сега Анхела разчиташе с устни, зъби и език.
Луси го придърпа върху себе си, притисна главата му към изранените си гърди и се потопи в божата. Беше преследвала смъртта цял живот дори когато се преструваше, че я избягва. Колкото и да го отричаше, отчаяно копнееше да попадне във водовъртежа ѝ и сега се беше потопила напълно в него. Беше по-ужасена и жива, отколкото някога е била.
Прокара ръце по мускулестия белязан гръб на водосреза и той плъзна език по корема ѝ. Тя простена.
„Да.“
Копнееше езикът му да продължи надолу, да се вмъкне между бедрата ѝ, да целува, да ближе…
„Там.“
Луси се изви цялата и стегна бедра около главата на Анхела. Той отвърна, като я близна по клитора. Тя се чу да пъшка и да вика, без да ѝ пука дали бежанците я чуват през тънките стени. Беше влажна. Господи, колко беше мокра! Обожаваше езика му…
Анхела изплува от слабините ѝ, плъзна се нагоре по тялото ѝ с усмивка и Луси го придърпа към себе си, целуваше го, нетърпелива да вкуси устните му, да притисне тъмното му белязано лице плътно до своето, да усети наболата брада да дращи по бузите ѝ.
Луси усещаше твърдостта му до бедрото си. Наслада ѝ носеше самият факт колко отчаяно копнее Анхела да я обладае, а след това той я притисна в пода. Тя разтвори крака, стисна го за задника, окуражаваше го, извиваше се, когато той се пъхна в нея и я изпълни. Дъхът ѝ пресекна — „Да. Така. Да!“ — и след това той проникна целият вътре.
Луси още веднъж мярна пистолета на Анхела, забравен на пода. Не можеше да спре да го зяпа, докато се чукаха. Хипнотизирана, пияна от удоволствието да я обладават и от това колко животински жива я прави захвърленият инструмент на смъртта до тях.
За миг животът на Луси сякаш придоби смисъл. Винаги бе имала нужда от това. Да живее на тънкия назъбен ръб между едното и другото. Между живота и смъртта. Така беше скроена поначало. Анна не я разбираше. Семейството ѝ не я разбираше, но докато се чукаше, тя усещаше как целият този прецакан град, който сега наричаше дом, добива смисъл.