Чуваше подсвиркванията на тексаските чукалки, излезли на лов за клиенти, изписукванията на червенокръстките помпи, щом напълнеха водните туби на бежанците. Рева на деца в наблъсканите коптори и виковете на победителите от трупната lotería, когато се събираха около телефоните си с надеждата за голяма печалба. Навсякъде около Луси — живот. Кипи и струи и с все сили се опитва да надмогне пред лицето на всичките ужасии, които имаше да предложи светът.
На този неравен ръб тя гореше от живот.
Притискаше мъжа на име Анхел, за когото беше сигурна, че ще ѝ донесе смъртта, и го придърпваше по-навътре в себе си. С възклицание се опита да се напълни докрай, натискаше се срещу него, изпълваше се с него, преливаше се и въпреки това не ѝ стигаше.
Хвана Анхела за ръцете и ги поднесе към гърлото си.
— Дръж ме! — прошепна.
Пръстите му се свиха около гърлото ѝ.
— Да! — прошепна Луси, щом той стегна мускули. — Точно така!
Гласът ѝ взе да хрипти, когато я стисна още по-здраво.
Беше останала.
Беше дошла във Финикс да види умиращия град, но беше останала да живее. Опитваше се да извлече някакъв смисъл от страданията на това място. Как изглежда свят, който се разпада? Какво означава?
„Нищо.
Нищо не означава.
Просто ми казва колко много искам да живея.“
Луси се чукаше в тъмнината, обкръжена от хора, застанали с лице към пищящия трион на разрухата, и подканваше силните ръце на водосреза да я стискат още по-здраво, докато той се надигаше над нея. Притисна длани към неговите, окуражаваше го, тласкаше го напред. Усещаше мощните му пръсти.
Могъщите ръце, убили безброй хора, сега държаха нейния живот. Сега я контролираха, докато Анхела навлизаше все по-навътре в нея. Сякаш знаеше нуждите ѝ.
— По-стегнато! — прошепна Луси.
„Стегнато.“
Железни пръсти овладяха дъха ѝ. Сърцето ѝ препускаше срещу хватката. Анхела беше смъртта. Вземаше я така, както смъртта взема всичко. Отново се натисна в Луси и тя се изви срещу него, погълната от нуждата. Няма значение — каза си. Беше обкръжена от смъртта. Няма как да ѝ избягаш.
— По-стегнато!
От това имаше нужда. Напълно да изгуби себе си. Да бъде анихилирана. Отчаяно копнееше за това. Копнееше страстно да се почувства жива. Да знае, че е рискувала всичко и все пак живее. Потта ѝ гореше по надраните цици, по ребрата, по корема, докато Анхела блъскаше в нея. Изпълваше я. Използваше я. Тя го искаше. Господи, колко го искаше! Представяше си как я пронизва цялата. Намушква я точно така, с ръце около гърлото ѝ.
— По-стегнато!
Дишаше накъсано. Натискът на пръстите му я поглъщаше. Анхела държеше живота ѝ. Държеше дъха ѝ. Можеше да я убие, ако пожелае.
Вече не беше останало нищо от Луси. Беше изчезнала. Въздухът ѝ свърши. Сърцето ѝ блъскаше в ушите. Пръстите му я стискаха за гърлото и я бяха обладали цялата.
Отнемаха ѝ въздуха и самата нея, тя го оставяше да я вземе.
Това беше вяра. Това беше живот.
— По-стегнато — прошепна тя.
Стегнато.
Глава 33
Усещането на Мария за сигурност и безопасност продължи точно един ден — чак докато Естебан и Като с рев спряха големия си черен пикап пред къщата на Тууми.
Веднага щом Мария ги видя, изтича вътре и заключи вратата, но на Естебан, изглежда, не му пукаше. Двамата с приятелчето му просто отидоха да отворят задната врата на пикапа и бръкнаха в багажника.
С тежко тупване на асфалта рухна Тууми.
Естебан и Като го замъкнаха до предната врата, а Мария ги зяпаше през един прозорец с решетка. От слепоочието на Тууми течеше кръв. Устните му бяха цепнати от побой, едното око — подуто и затворено. Двамата биячи му бяха закопчали ръцете с белезници зад гърба. Замъкнаха го на стъпалата и го хвърлиха на бетона.
— Ехо, Марийче! — подвикна Естебан. — Имаш ли парички за мен?
Мария затаи дъх и се опита да пази тишина. Преструваше се, че те не знаят, че се намира от другата страна на вратата.
— Хайде, де, момиче! Отваряй и кихай кинтите!
„Стой тихо. Просто мирувай и ще си отидат.“
— Знаем, че си там! — чу се издумкване и изпъшкване. — Тъпакът вече ни каза, че си вътре, така че бъди мила с мистър Пупуса и си изкарай твоето culito тук, навън, да се видим!
„Мирувай. Тиха като мишка. Всичко ще се размине…“
Естебан отново се провикна:
— Да не ни мислиш за глупаци? Да не мислиш, че не знаем, че си си продала задника онази вечер?
— Няма нужда да говорите така — чу Мария да се обажда Тууми. — Можем да запазим деловия тон.