— Ще ида! — каза отново, по-твърдо.
— Има добра вероятност някой да следи дома ти — отбеляза Анхела.
— Съни е мое куче, трябва да го взема. Моя отговорност е.
Анхела сви рамене.
— Да си помислила за това по-рано.
Луси го изгледа ядно.
— Ами ако пратя Шарлийн?
Той вдигна очи от евтиния таблет, който гледаше.
— Ако ще правиш нещо, прати някой, който не знае къде се криеш.
— Дори не знаем дали някой наистина ни търси.
Анхела помълча, обмисли въпроса и после поклати глава.
— Не е така. Определено ни търсят.
— Откъде знаеш?
Той измери Луси с тъмните си очи.
— Понеже аз щях да търся, ако бях на тяхно място.
Накрая постигнаха компромис. Луси накара Шарлийн да извика едно момче от същата улица да намине и да отведе Съни у дома си.
Не беше това, което ѝ се искаше, но поне Съни щеше да се оправи.
Тя се притесняваше. Обикаляше.
Анхела като че ли изобщо нямаше нищо против чакането. Изглеждаше напълно отпуснат. Напомняше ѝ малко на някакъв мирен Буда, който изчаква да настъпи мигът му. Готов, но търпелив. Доволен да седи и да гледа телевизия и да надзърта през прозореца на бордея да не възникне проблем.
Анхела беше прибрал някакъв захвърлен на улицата таблет на китайски език и плати на хлапета от водните помпи да хакнат ограничението му за сваляне, така че вместо да върти проследяващите инструкции на ханзи и да гледа видеа на хора, които си проправят път през основите на езика и етикета, го беше накарал да стриймва стар епизод на „Неустрашим“ — с тих звук и пресекливо видео, но все пак за него беше повече от достатъчно.
Вбесяващо беше колко необременен от чакането изглежда. Луси се чудеше дали това има нещо общо с времето, прекарано от него в затвора, или с живота му в Мексико, или с някаква друга част от битието му, която отказваше да разкрие. Не го разбираше изобщо. Откри, че редува интензивния копнеж по него и усещането за отблъскване и раздразнение от спокойствието му.
Точно сега ѝ се струваше идеално балансиран. Седнал с разбития езиков таблет, изглеждаше по-млад. Когато се усмихваше на нещо, случващо се на екрана, все едно ѝ позволяваше да надникне покрай белезите в някаква друга негова версия. По-невинна. Момчето преди водосреза.
Луси се сви на матрака до Анхела. Христе. Поредният епизод на „Неустрашим“.
— Все още ли го гледаш?
— Харесват ми тези ранни епизоди — отвърна той. — Най-хубавите са. Когато всичко е още загадка.
На екрана камара пери-веселяци се молеха на господ и се приготвяха да прекосят реката към Невада. Молеха се бог да разтвори сърцата на опълченията „Пустинни кучета“, които ги причакваха от другата страна и които досега им бяха пречили да преминат.
— Никой не е толкова глупав — промърмори Луси.
— Ще се изненадаш колко са тъпи пери-веселяците.
И хоп, просто изведнъж момчето изчезна. Тя беше сгушена до убиец, който изпълняваше волята на Кейтрин Кейс.
— Познаваш ли ги?
— Кого? Пери-веселяците ли?
— Ти за кого мислиш? Не, другите. „Пустинните кучета“.
Той направи гримаса:
— Те самите не се наричат така.
— Знаеш какво имам предвид. Работил си с тях, нали?
Анхела спря филма и я погледна.
— Правя това, от което Кейс има нужда. Това е всичко.
— Тези хора са гадняри.
Той се намръщи, после поклати глава.
— Не, просто са изплашени.
— Те скалпират бежанците — посочи Луси.
Анхела сви рамене:
— Понякога му изтърват юздите. Не е по тяхна вина… — и пусна отново серията.
Журналистката с голямо усилие овладя гласа си.
— Не е по тяхна вина ли? Ходила съм на границата. Виждала съм какво правят… — тя сложи длан пред екрана в опит да привлече вниманието на Анхела. — Виждала съм скалповете.
Той пак сложи на пауза видеострийма и пресрещна погледа ѝ.
— Чувала ли си някога за онзи психологически експеримент, когато един тип кара хората да си представят, че са или затворници, или тъмничари и всички започват да се държат точно като истинските затворници и пазачите им? Виждала ли си го?
— Ами да, станфърдският затворнически експеримент.
Анхела отново пусна епизода на „Неустрашим“ и го посочи. На екрана „Пустинните кучета“ бяха започнали да колят пери-веселяците.
— Това е същото. Даваш на хората нещо за вършене и те стават такива. Хора… — той сви рамене. — Това е работа, която дърпа конците на хората, не обратното. Сложи ги на границата и им кажи да държат бежанците навън, и се превръщат в гранични патрули. Сложи ги от другата страна — ще се молят за милост и ще се оставят да ги скалпират и да ги изчукват отзад точно като пери-веселяците. И двете групи не си избират задълженията. Просто се озовават на това място. Някои хора са родени в Невада, така че играят „Пустинни кучета“, другите… те са родени в Тексас и се научават да пълзят по корем и да се молят. Пери-веселяците с молитви пресичат реката като овце и „Пустинните кучета“, те просто ги накъсват като плячка. Ако са били родени от другата страна, пак щеше да е същото.