— Искате ли да спра да пиша за нещо? — тя посочи компютъра. — Заради него ли е? За водните права? Племето пима? Не може ли просто да се откажете?
Той се усмихна.
— Този път не ни тревожи това, което пишеш… — И двамата огледаха лаптопа пред тях. — Заради компютъра е.
— При вас е. Вземете си го.
— На него няма нищо.
Това изненада Луси:
— Няма ли?
— Е, това е лаптоп на компанията ни. Би трябвало да знаем доста добре какво съдържа.
— Да, но нали правата са в него?
Кота вдигна свития си показалец.
— Не си играй с нас! — и се взря в нея. — Къде са ни водните права? Платихме за тях. Искаме си ги. Ратан е купил нещо, след това заяви, че бил измамен, но вече знаем, че не е така. Знаем, че правата са били в него. Къде са?
— Аз… — тя се втренчи в лаптопа и преглътна. — Мислех, че са на компютъра… — пак преглътна. — Всички така мислехме.
Кота изкриви лице в гримаса. Наведе се напред.
— Изгубих хора заради тази работа — изсъска той. — Добри хора. Няма как да очакваш да ти повярвам, че не са в теб.
— Не са!
— И какво… правата са се изпарили, така ли? Пуф? И са изчезнали в нищото? — той примигна със зачервените си очи. — Давам ти един шанс, Луси, и искам да го вземеш на сериозно. Не искаш последните ти снимки да щракне точно приятелчето ти Тимо, нали? Долу в някой плувен басейн, сам-самичка? Не искаш всичко да свърши по този начин, нали?
— Ти си звяр.
Кота се престори на шокиран:
— Да не смяташ, че това ми харесва? Искам само онова, което Джеймс Сандерсън ни продаде.
— Казах ти, че не е в мен.
— Ами водосреза? Анхела Веласкес. В него ли са? В него са, нали? Някак си ги е взел.
— Щеше да се върне в Лас Вегас, ако бяха.
— Освен ако не върти същия номер, който Сандерсън врътна на Финикс, а Ратан — на нас. Забелязахме смущаваща тенденция с тези права — когато някой ги докопа, опитва се да ги продаде и сам да бележи точка.
— Казвам ти, че не са в мен.
Кота се накани да каже нещо, после замълча. Докосна връзката си и я помилва, плъзна пръсти от гърлото чак до гърдите си в размисъл.
„Получава инструкции“ — осъзна Луси. Четеше информация, която пристигаше по очилата за данни. В сепарето заедно с тях слушаха разговора и други хора.
— Аха — каза той. — Така, значи. Може би ти вярвам.
Но не спря да я зяпа. Притеснението внезапно заля Луси. „Би трябвало да стана и да си тръгна.“ Калито се канеше да каже нещо, а тя беше сигурна, че ще е отвратително.
„Трябва да си ида. Да бягам.“
Но все пак остана вцепенена, неспособна да устои на копнежа на журналиста да научи докъде се простира тази история.
„Какво обаче искаш? Какво целиш?“
Твърде заинтригувана беше. Още откакто Джейми спомена за плана си, я беше окачил на кукичката. Колкото и да се лъжеше, че винаги би могла да си иде — или дори да избяга — просто трябваше да узнае как свършва всичко това.
— Какво искаш? — попита накрая Луси.
Калито докосна дигиталните очила. Тя се зачуди какво ли вижда и какви ли хора държат каишката на чудовище като Дейвид Кота.
Той каза:
— Да приемем, че определени хора, за които работя, знаят ужасно много за теб. Един вид като съсед, който наглежда дома ти, храни кучето ти, докато те няма, и те предупреждава, когато си в опасност.
Съни.
— Това поредната заплаха ли е?
Кота я награди с рязко, отрицателно поклащане на главата.
— Да приемем, че този съсед е добронамерен. Някой, който просто иска да те наглежда.
Последва пауза.
— Този водосрез с теб. Съседът ти смята, че би било хубаво да го доведеш на определено място в определен момент…
— Няма да го направя.
Кота продължи, все едно не го е прекъсвала:
— Има една бензиностанция точно в края на тъмната зона. Ще я познаеш по издигнатата на ъгъла пери-веселяшка шатра. Същински цирк. С всичките му тексасци. Всички местни, които са покръстили във Финикс, до един пеят и тропат с крака и търсят любовта на своя бог.
— Няма да го направя.
Не успя да прекъсне Кота.
— Ще те чакаме там утре следобед. Да речем в два и петнайсет.
Беше го слушала прекалено дълго, знаеше си. Трябваше да бяга. Веднага — наложително беше да стане и да побегне. Трябваше да каже на Анхела и да избягат заедно, но воднистите очи на Кота я държаха вцепенена. Той продължи неумолимо:
— Малко се притеснявам, че не успяваме да се разберем.
— Не можеш да ме заплашваш. Не ми пука какво ще ми причиниш. Не можеш да ме уплашиш. Вече не.
— Да те заплашвам ли? — попита Кота с безизразно лице. — Нищо подобно. Не сме като онова животно, което те отвлече. Никога не бихме те наранили… — той се наведе напред. — Харесваме как пръстчетата ти цъка-цъка-цъкат статийки. Ще ни е неприятно да ги счупим… — той бръкна в сакото си и пръсна няколко снимки на масата. — Но тези на сестра ти… защо не?