Клетката ѝ граничеше с оградения район, където живееха хиените, и те я гледаха, изплезили езици, заинтригувани, след като вече бяха вкусили от нея. Накъдето ѝ да мръднеше, доприпкваха да подушат преградата и се връщаха непрестанно, сякаш очакваха, че оградата ѝ може да поддаде.
Бяха неуморими.
Част от Мария копнееше да успее да умре от дехидратация, да се изпари до капка и да се превърне в спаружена мумия. Тогава поне Ветеринаря, Естебан и Като щяха да останат разочаровани. Нямаше да им осигури забавление. Нямаше да могат да я видят да пищи и да бяга от хиените. Потърси начин да се обеси или да си среже вените, за да изтече кръвта ѝ, но не разполагаше с инструменти.
— Ето. Трябва да пийнеш.
Деймиън стоеше точно до клетката и държеше бутилка с вода и чиния с храна. Посещаваше я за първи път. Досега винаги бяха идвали другите.
— Не искам.
Той въздъхна и приклекна. Взе да пъха храната вътре.
— Не я искам! — извика му Мария.
Войниците на Ветеринаря погледнаха натам. Естебан се изправи и се приближи с усмивка.
Деймиън изгледа ядно Мария:
— Видя ли какво направи?
Тя се разсмя:
— Да не мислиш, че ще се уплаша от него? Какво ще ми направи — ще ме даде на хиените ли?
— Ветеринаря иска само да потичаш — отвърна Естебан. — Докато не си прокървила, мога да ти сторя много работи.
— Просто я остави на мира — обади се Деймиън. — Вече стори достатъчно.
— Не ми харесва как ме гледа.
— Зарежи.
— Не ми казвай какво да правя, pendejo. Ще те хвърля вътре с нея!
Деймиън отстъпи.
Естебан взе ориза и боба и ги напъха вътре.
— Давай, putita. Хапни. Не можеш да бягаш, ако не ти стигат сили… — той махна на хиените зад оградата. — Нали знаеш как стоят нещата? Пускаме те от единия край на оградата и ако успееш да пресечеш, преди хиените да те докопат, Ветеринаря те вади навън. Ако си достатъчно бърза и имаш късмет, имаш и шанс. Но трябва да си пазиш силата!
Мария го изгледа гневно, като си представяше, че хиените гонят него.
— Хайде, сладурче. Имаш храна колкото щеш. Защо не си напъхаш муцуната в нея? Плюскай като малка кучка.
Тя си представи от врата му да шурти кръв.
Естебан се озъби и се отдалечи.
Деймиън се върна с друга бутилка вода.
— Сериозно, поне пийни.
— Пука ли ти?
Деймиън поне имаше честта да се засрами.
— Ами… не мислех, че ще се стигне дотук.
— Колко време има, докато ме дадете… на тях?
— Следващия път, когато на Ветеринаря му се прииска — младежът погледна към Естебан, който се беше присъединил към някакви войници на Ветеринаря под един навес, играеха карти. — Харесва му, когато има кой да гледа. Така другите хора знаят какво ги чака.
Деймиън бутна бутилката през процеп в оградата.
— Може да не стане скоро. Така че по-добре пий и яж.
Мария премисли дали да не му обърне гръб, но част от нея отказваше да се предаде напълно, и гладът и жаждата ѝ спечелиха. Тя пи жадно и изяде храната със здравата си ръка, умираше от глад и не можеше да си откаже да се подкрепи.
Естебан се върна да позяпа.
— Как така ядеш заради него, а за мен — не? Още ли си ми ядосана заради пръстите?
Мария спря, за да го изгледа ядно.
В момента не можеше да спре да мисли колко ужасно ѝ се ще той да умре. Да пищи и да умира. Да го накара да си плати. Да се докопа до гърлото му. Почуди се дали има някакъв начин да го примами в клетката при нея. Какъвто и да е.
— Махай се оттук, Естебан — каза Деймиън. — Позабавлява се вече.
— Не мисля така. Забавленията тепърва започват — възрази Естебан. Огледа се, сякаш се канеше да направи още нещо, но тогава го извика Като:
— Естебан! Ще закъснеем!
— Ще се видим после, маце. Когато се върна, ще си поговорим.
Той се упъти да се присъедини към Като в големия им черен пикап. Напуснаха имението, сподирени от вдигнатите облаци прах.
Деймиън отново приклекна до Мария. На няколко фута от тях хиените я гледаха със заинтригувани жълти очи. Гладни и заинтригувани. Немигащи. Тя се зачуди дали Естебан ѝ е казал истината — че ѝ е позволено поне да се опита да избяга. Че има дори минимален шанс…
— Какво, по дяволите, си мислеше? — попита Деймиън.
Мария го изгледа с отвращение:
— Мислех си, че трябва да се разкарам на майната си оттук.
— Аз пък те мислех за умна.
— Ходи се шибай, Деймиън.