Някой пищеше при помпите. Някакво нещастно копеле, заклещено в престрелката. Разнесоха се още изстрели и трясък, съпроводен с трошащо се стъкло.
Ръцете му трепереха и Анхела не успяваше да ги овладее. Умираше. В определен смисъл изпитваше почти облекчение. Знаеше си, че е белязан още откакто онзи sicario му беше заврял пистолет в лицето. Смъртта беше свалила семейството му човек по човек и най-накрая бе дошла да го вземе…
Ето го.
Сянката на смъртта. Мъж с пистолет и татуировки по цялото лице. Анхела натисна спусъка.
Сянката залитна и слънцето отново грейна върху водосреза.
Той се претърколи със стенание и в очакване още един убиец да излезе от другата страна на колата. Отвъд метрокара продължаваха да трещят изстрели, но близо до него не се случваше нищо. Анхела се издърпа нагоре по гумата на колата, съскайки от болка. Задъхан тежко, взря се в нажежената до бяло топка на слънцето. Потеше се.
Беше очаквал вече да е мъртъв.
„Ами тогава си обирай крушите оттук, pendejo!“
Претърколи се и мъчително запълзя по нажежения бетон и натрошените стъкла.
Имаше чувството, че вътрешностите му се изсипват от тялото. Ребрата му бяха напукани и строшени, в гърдите му се забиваха ножове.
Извлачи се до тротоара. Продължи нататък. Просто поредното упорито копеле, твърде тъпо да се остави на течението. Твърде тъпо да се просне и да умре, както би трябвало. Упорит си беше.
Винаги упорстваше. Беше си упорито хлапе в училище пред учителите си. Също и в затвора на Имиграционната и митническа полиция в Ел Пасо. Упорит си остана и в младежкия затвор в Хюстън. Вечен инатлия. Достатъчно инат, че да оживее, докато ураганът Ксейвиър разрушаваше затвора и го пусна заедно с всички останали депортирани да излезе на улицата под дъжда и летящите дървета. Достатъчно упорит да завлече задника си по целия път до Вегас.
Ето затова те оставям да живееш — прошепна онзи sicario.
— Шибай се.
Анхела продължи да пълзи.
Пази си гърба, pendejo.
Той се претърколи и естествено, смъртта го дебнеше.
Гръмна убиеца си в лицето. Претърколи се пак и продължи да пълзи.
Онзи sicario се разсмя. ¡Qué malo! Знаех си, че го носиш в себе си, carbón. Дори когато си опикаваше гащите с малката си пишчица, пак можех да позная, че някой ден ще имаш едни шибано големи топки. Виждах го. Güevos с размера на balones.
Онзи sicario продължи да му досажда, но между дърдоренето и шегите му Анхела чуваше прошепнати молитви. Отне му известно време да осъзнае, че накъсаните „Аве Марии“ са негови собствени и дори когато се опита да млъкне, те продължиха — литургия към Господ, Ла Санта Муерте, Дева Мария и дори проклетия sicario, който явно беше твърдо решен да го раздава негов покровител.
Анхела се домъкна до някаква пълна с топки тръни уличка. Дланите му бяха кални от кръв и прахоляк. Ризата му беше просмукана и като погледна през рамо, видя, че е оставил зад себе си дълга кървава следа.
Оръжието се пързаляше в ръката му. Пусна го, за да се отърве от тежестта, да се освободи от живота и от смъртта, и продължи да пълзи.
В далечината отекнаха още изстрели, но нямаха нищо общо с него. Вече не.
Анхела си намери полусъборена стена от циментови блокчета и с пъхтене и пъшкане се пропъхна през една цепнатина в нея.
„Защо изобщо си давам труда — запита се. — Просто се предай и умри.“
Вътрешностите му горяха. Щеше да е толкова по-лесно да се просне и да се предаде. Поне нямаше да продължава да е толкова болезнено.
Помъкна се нататък със скимтене.
„Винаги съм бил упорит малък шибаняк.“
Прецени, че бяха го улучили в стомаха, някъде в хълбока и куршумът беше преминал право през балистичната тъкан. Навярно някакъв специален бронебоен модел. Боже, колко горещо беше. Анхела плуваше в пот. Усещаше как слънцето го притиска като физическа тежест.
Господ го притиска към земята.
Ставай, човече!
Този sicario просто не щеше да млъкне.
Анхела откри, че лежи на червени орнаментирани плочки в задния двор на някаква къща. Лицето му беше вцепенено. Пипна челюстта си и пръстите му намериха кост. Спомни си как Хулио плюе зъби и се зачуди какво ли е останало от собственото му лице. Още един откос изстрели пак го подкани да се размърда със стенания и пъхтене. По-бавно обаче. По-бавно.
Жегата на слънцето му тежеше. Замъкна се още малко по-напред. Слънцето прежуряше яко, тежко като олово, и го смазваше в прахоляка.
През воал от пот и кръв Анхела видя изоставената къща.
„Просто да вляза на сянка. Да се махна изпод тежестта.“
Можеше да си почине веднага щом слънцето спреше да му пържи гърба.
С последно усилие на волята запълзя напред. Намери някакъв ръб, за който да се хване, изтегли се по него и полетя в празното пространство.