Кожата на Луси започна да се препича.
Глава 38
Мария надуши дима много преди да ги достигнат пожарите. Но още тогава осъзна, че има нещо гнило. Разбра го по това как биячите на Ветеринаря до един се обърнаха на запад и как взеха да се стягат. Видя го по това, че всички спряха да я закачат.
Деймиън изтърча покрай нея.
— Какво става?
— Шибано голяма престрелка — извика той. — Трябва да турим някакви пери-веселячета на мястото им.
— А какъв е този дим?
Деймиън се изсмя:
— Целият свят гори!
Биячите на Ветеринаря търчаха и скачаха в пикалите си. Проверяваха зарядите на автоматите си. Потегляха сред облаци прах, които горещият вятър разнасяше.
— Пусни ме! — извика Мария на Деймиън.
— Да не си полудяла?
— Просто ми хвърли ключа. Никой няма и да разбере!
Той се огледа.
— Хвърли ми онзи ключ и го наречи жертвоприношение към Кльощавата дама. Отиваш да стреляш по хора, нали знаеш, че и те ще стрелят по теб в отговор!
Ветеринаря излезе от предната врата на имението си. Деймиън безпомощно сви рамене в посока на момичето.
— Съжалявам, Мария. Не мога.
Изтича към пикапа си и се метна отзад. Приклекна, когато гумите изсвириха на излизане от оградата. Ветеринаря мина право покрай Мария и се качи в собствената си кола с четворно предаване. Минута по-късно имотът затихна, като изключим лакомото душене на хиените.
На никого не му пукаше за Мария.
Димът се сгъсти. Слънцето залязваше червено през пламъците. Никой не се върна в имението. В далечината пламъците се разрастваха. Голям як пожар.
Хиените до една се взираха в пламъците и гледаха с наострени уши, а носовете им трепкаха, щом към тях лъхнеше дим. Обикаляха от единия до другия край на оградата си. Мъчеха се да намерят изход, осъзна Мария.
В далечината се разнесе стрелба и от покривите се обади ехо. Мария се опита да прецени дали това е на добре, или на зле. Падна нощ и никой не се завърна. Престрелката продължаваше.
Небето над нея беше потъмняло от бълващия дим и озарено от искри. Горящи чисторби се носеха в небесата и горещият вятър ги издигаше като примигващи пластмасови фенери. Минаваше време и димът се сгъсти още повече. Мария приклекна и заедно с хиените наблюдаваше хоризонта за следи от предстоящата им съдба, която не можеха да избегнат.
— Искаш ли да излезеш оттук?
Някаква сянка мърдаше в нощта.
— Тууми?
Той изникна куцешком от тъмнината. В ръката му в сребърно блестеше масивен револвер. Магнум 44 калибър. Мария си каза, че никога не се е радвала толкова да види някого.
— Какво правиш тук?
— Стана ми тъжно, че ще си сам-самичка и Ветеринаря е забравил да заключи предната порта на излизане… — Тууми изкуца до клетката ѝ. — Как да те извадим оттук?
— Ето там има ключ.
Спасителят ѝ изкуцука до площадката, където биячите на Ветеринаря бяха играли на карти. Сякаш мина цяла вечност, докато се върне, но миг по-късно беше извадил Мария на свобода и я гушна силно.
— Хайде — каза. — Трябва да се махаме оттук. Навсякъде има схватки. Не искам да ни заклещят в някоя престрелка.
Погледнат отблизо, изглеждаше ужасно. Парцалив и изтощен. Кракът му беше опакован в тежка самоделна шина и лицето му бе стегнато от болка.
— Облегни се на мен — предложи Мария.
— Какво е станало с ръката ти?
— Нищо. Всичко е наред — тя изведе Тууми от имението. — Дръж се.
— Какво правиш? Да не си луда?
Тя го пренебрегна и изтича обратно зад оградата. Грабна ключовете от клетките на хиените. Върна се и им отключи. Те се напериха при дрънченето на веригите, които тя отпусна. И след това Мария хукна.
Хиените бяха бързи.
Санта Муерте, шибана майко, колко бяха бързи!
Чу ги да се удрят в портичката. Телта задрънча в трещяща каскада.
Тууми вдигна оръжието си.
— Внимавай!
Мария се хвърли през голямата врата, а Тууми я хлопна зад нея. Резето се заключи. Хиените се блъснаха в оградата. Желязото изтрака. Разтреперана, Мария отскочи с писък.
— Ти си loco, момиче!
— Loca. Estoy loca — поправи го отсъстващо Мария. — Ако Ветеринаря се върне, може да остане изненадан… — тя прегърна Тууми през кръста и го подкани. — Хайде. Да вървим.
Във всички посоки горяха пожари. Бяха стигнали дори до хълмовете — виждаше огнените колони да препускат нагоре, оставили сагуарите да горят като факли в мрака — стотици христосовци, разпнати и подпалени, падащи и превръщащи се в част от цялата гигантска клада.
Тууми тежко се облягаше на Мария и едва дишаше при всяка куцаща крачка.
Над главите им засвистяха перки на хеликоптер. Тежко и многозначително фиу-фиу, което се местеше към пожара и трясъка на автоматичните оръжия.