Анхела направо се пържеше в горещината. Опита се да отхвърли завивките, но напипа само собствената си хлъзгава от потта кожа. Ръбци от куршуми и нови рани. История на всичките му грешки.
Някой беше копал в гърдите и вътрешностите му. Нови шевове стискаха плътта му. Спомни си как преди години беше вдигнал ризата си пред Кейтрин Кейс, когато се срещнаха за първи път. Казваше, че не се страхува от куршумите. Пъчеше се с белезите си.
„Е сега ще имам още повече.“
Опита да се надигне, но се оказа твърде трудно. Падна по гръб, разтреперан.
Луси положи нежно ръка на гърдите му.
— Карай полека. Имаш късмет, че си жив.
Той се опита да заговори и накрая изхриптя:
— Agua… — трудно беше да добави още нещо. — Por…
Давай на английски.
— Моля — прошепна. — Вода.
— Имам само от чисторба.
— Бива.
Журната поднесе сламка към устните му, но му взе торбичката, преди да успее да отпие хубава глътка.
— Само толкоз ли? — оплака се Анхела.
— Веднага щом органовите присадки прихванат, както трябва, ще можеш да пиеш колкото си искаш.
Искаше му се да спори, но беше толкова уморен, а съдейки по тона ѝ, Луси бездруго нямаше да отстъпи.
— Колко… съм бил аут?
— Една седмица.
Той кимна. Остави очите си да се затворят. Обградиха го спомени от сънищата. Онзи sicario, който му отваряше камара дупки от куршуми със злобна усмивка. Злият убиец и бутилката му с мескал, вечно ядосан заради жените и верността…
Анхела отвори очи, втренчи се в тавана и се замисли за дългове и предателства. За убийци и стари corridos. Песни за насилие и отмъщение. Беше жив. Каква изненада. И Луси седеше до него. Жената, която беше уредила да го застрелят.
— Така, значи… — прошепна той. — Първо ме убиваш… после… — преглътна, гърлото му лепнеше от сухота. — После ме спасяваш?
Луси се разсмя виновно:
— Така излиза.
— Ти си… — той преглътна отново. — Много откачена кучка си, нали знаеш?
За негова изненада Луси се разсмя още по-силно. А след това и той започна да се смее — измъчено хриптене, което толкова болеше, че почти му секна дъхът, само дето беше толкова хубаво, че можеше да се смее изобщо…
Посегна към Луси:
— Ти си… най-хубавото нещо, до което съм се будил.
— Въпреки че си целият надупчен?
— Особено в този случай.
Гледаха се един друг. Луси беше тази, която първа отклони очи.
— Не исках да участвам в това — каза тя. Изправи се рязко и се захвана да събира спринцовки, торбички глюкоза и опаковки дезинфектант около мястото, където беше проснат той. Внезапно си намери работа. Избягваше да го гледа.
— В кое?
— В това — каза тя, все още разтребвайки и без да се обръща. — От Финикс… — и махна с ръка. — По едно време си мислех, че мога просто да го отразявам и няма да ме засегне. А след това изведнъж се оказах всмукана и съм пряк участник. Част от лъжите. От предателствата — бърз засрамен поглед към Анхела. — От убийствата. Част от тях съм. И дори не видях как стана.
— Тръгнали са след семейството ти — каза той. — Така оказват силен натиск.
— Мислех си, че съм имунизирана — тя се засмя горчиво. — Мислех, че познавам това място, и сега се оказва, че съм също толкова мокра, колкото и когато дойдох за първото си назначение. Мислех си, че съм по-добра от всичките тези хора, а излиза, че съм същата като всички тях.
— Всички се пречупват — увери я Анхела. — Ако намериш правилното слабо място, всички се пречупват.
— Откъде знаеш?
— Това ми е работата — той се пресегна към Луси. Болеше. — Ела тук за момент!
Тя приличаше на притиснато в ъгъла животно — искаше всичко друго, но не и да е близо до него, но въпреки това се приближи. Коленичи до него.
Той се пресегна и я хвана за ръката.
— При подходящия натиск всички се пречупват. Ако биеш достатъчно някого, той ще се разприказва. Ако го заплашиш правилно, ще действа. Ако го уплашиш достатъчно, ще подпише…
— Не съм такава!
Анхела я стисна още по-силно:
— На никого нямаше да му пука, ако ме беше оставила да умра. Дори можеше да станеш герой… — сплете пръсти с нейните. — Длъжник съм ти.
— Не, не си — тя не срещна погледа му.
Той не си даде труда да спори.
Луси можеше да претегля тежестта на дълга му спрямо собствената си вина, но Анхела не я обвиняваше за предателството. Човек не съди хората, защото са се огънали под натиск — съди ги по онези моменти, в които са извадили достатъчно късмет да имат избор.
Луси го беше спасила, когато можеше да му обърне гръб. Ако все още се чувстваше виновна за предателството си, е… такъв ѝ беше моралът. Анхела живееше по свои собствени правила и те твърдяха, че предателствата са постоянно явление, случват се по дребни и по големи причини.