Предателства.
Онзи sicario, който мрънкаше за жена му, вкарала цялото това олово в него. Предупреждаваше Анхела да не припка около това женче.
— Казвала ли си на някого за мен? — попита той. — Че работим заедно? Преди калитата да те докопат? На когото и да е?
— Вече ме пита веднъж. Казах ти, че не съм.
— Няма да ти се сърдя, ако си. Просто трябва да знам истината!
— Не съм!
— Мамицата му шибана!
— Какво става?
— Пикапът при теб ли е?
— Ами да. Ходих до „Тайян“ и го взех. Не смятах, че някой ще го следи след…
— Няма нищо. Всичко е наред… — Анхела си пое дълбоко дъх. — Помогни ми. Трябва да се облека.
— Шегуваш ли се? Шевовете ти дори не са прихванали. И си на системи за растеж на присадките.
— Нямам време за това. Откачи ме… — той със стенание се надигна до седнало положение.
— Да не си луд? — възмути се Луси. — Трябва да почиваш. Дробовете ти са с импланти. И бъбреците също.
— Добре, де.
Имаше чувството, че отвътре е пълен с бръсначи и ръждиви зъбчатки, които го мелят на кайма. Болеше, но успя да се вдигне. Седна, задъхан и разтреперан, и остави болката да отмине.
— Трябва да караш полека.
— Всъщност трябва да карам по-бързо — той се пресегна към окървавените си панталони, борейки се с нахлуващата чернота и желанието да рухне в леглото. — Мисля, че шефката ми е обявила награда за главата ми.
Глава 40
Той ѝ даваше указания и я водеше през Финикс до изгорелите му предградия.
На Луси Анхела ѝ се струваше ужасно слаб и колкото повече стоеше изправен и се движеше, толкова повече се чудеше тя дали не става свидетел на самоубийството му.
— Все още нищо не разбирам — каза, докато поемаше по поредния завой в предградията. Караха из града, пътьом пресякоха и изгорелите квартали. От овъглените руини на много места още се вдигаше дим, упорита жарава, която отказваше да умре. — Нали Калифорния ме притисна. Когато проверих за последно, Невада и Калифорния не бяха точно приятели.
— Точно това ме притеснява. Продължавам да си мисля за нещо, което се случи точно преди да ме застрелят. Пробвах да използвам кеш-картата си и тя не работеше. Все едно вече бях умрял. Все едно някой ме беше изтрил, нали се сещаш? Калифорния не може да го направи… — Анхела се засмя мрачно. — Но моите хора могат… — посочи ѝ нова улица. — Ето. Натам. Където са онези, дето още стоят.
— Какво точно ще търсим там?
Той я погледна лукаво:
— Отговори.
— Сериозно, на тайни ли ще си играем?
— Защо, ексклузивните права ли искаш?
— Пука ли ти всъщност?
— Добре. Без самоличност съм мъртъв. Не разполагам с пари и начин да пресичам границите. Същият лишен от късмет боклук като тексасците. Ако се появя, някой ще хукне след мен. Така че трябва да намеря начин да се сдобря с Кейтрин Кейс.
— Какво си направил, че да я ядосаш?
— Трябва да е по вина на Бракстън. Копелето ме мрази. Настроил я е срещу мен… — при озадачения поглед на Луси Анхела обясни: — Главата на правния отдел на ВСЮН… — и сви рамене. — Никога не сме се разбирали.
— Достатъчно, та да реши да те убие?
— Е, нали знаеш как е — той сви пак рамене. — Бих сторил същото за него, ако имах възможност. Все си мисля, че той ни играе номера. Може би продава информация на другата страна.
— Дори Вегас си има предатели?
— Всички гледат да спечелят — водосрезът посочи напред. — Там. Ето това е.
Луси паркира, но не виждаше в изоставените сгради нищо, което да ги отличава от всички останали. Рециклаторите бяха минали през къщите и бяха извадили всички жици, част от дървенията и дори някои стъкла. Зачуди се дали това е дело на Шарлийн. Изглеждаше достатъчно добре свършена работа, че да е резултат от усилията ѝ.
— Какво е това място?
— Тайно скривалище. Помогни ми… — Анхела се облегна на нея и ѝ посочи една от оглозганите до кокал къщи. — Слагаме ги навсякъде из града. За резервни случаи. Ако хората ни се натъкнат на неприятности.
— Колко са?
— Знам за няколко дузини. Сигурно има и още.
— Напълно сте инфилтрирали Финикс, нали?
— Направихме всичко по силите си. Имахме хора на подкупи във всички градски служби. Обещавахме им какво ли не. Местехме семействата им в аркологиите „Сайпръс“ на север. Това бяха най-добрите ни информатори… — той погледна към журната. — Семействата правят хората предвидими.
Луси откри, че все още не може да го гледа в очите.
— Хей — той се пресегна и я хвана за ръката. — Вече ти казах, че не е по твоя вина.