Беше покрита със сажди от спасителната операция и се опитваше да сглоби още нови къщи след потушаването на бунтовете и когато зададе този въпрос, се държеше така, все едно говори за бизнеса си. Но Луси знаеше, че всъщност пита за Анхела, който вече беше изпълзял в пикапа на Шарлийн, където заби в една вена първата игла с медицински стимулант на растежа, и сега се беше прегърбил на седалката почти в безсъзнание, гушнал пликчето, което се оттичаше в него.
„Дали си струваше?“
Най-голямата статия в кариерата ѝ. Струваше ли си риска?
Но господи, само каква история! Същинско злато беше и самият разказ на пряк свидетел как изгаря половината Финикс заради провалено поръчково убийство. Да не говорим за останалата част.
И ето я пак Шарлийн в главата ѝ да пита дали си струва. Поредната статия. Поредната публикация. Нови хитове. Повечко цъкания. Повече отзиви. И за какво?
Заради #PhoenixDowntheTubes?
— Опасен е — беше отбелязала Шарлийн.
— Не е съвсем лош. Освен това в момента едва може да си мърда ръцете.
— Не това имах предвид. Двамата с него…
— Голямо момиче съм. Повярвай ми, мога да се справя с него — Луси беше показала на Шарлийн взетия от калитата пистолет. — Въоръжена съм и съм опасна…
Това накара приятелката ѝ да се ухили широко и да покаже венците си с липсващи предни зъби.
— Направо ми олекна!
От пистолета и на Луси ѝ олекваше, както си седеше до спящия водосрез. Прашната буря клатеше пикапа и с усилването ѝ тя доби чувството, че се намира в странен спасителен пашкул. Прашните филтри съскаха тихичко и пречистваха въздуха. След всичките торбички с лечебен разтвор спътникът ѝ изглеждаше почти човешки. Изпит, но функционален.
— Много обичам съвременната медицина — беше казал, докато изцеждаше първата торбичка до сухо. — Ако като по-млад имах такова сокче, обзалагам се, че и белези нямаше да ми останат.
Поредният порив на вятъра разлюля пикапа. Навън изглеждаше така, сякаш Финикс ще последва цивилизацията на Хохокам.
Над тях на улицата грееше билборд „ФИНИКС СЕ ВЪЗРАЖДА“, но изглежда, вятърът беше повредил екрана. Постоянно примигваше — някакво електрическо късо съединение. Беше дразнещо, понеже се случваше неритмично. Работи за момент. После гасне. След това пак се включва и грее, преди за няколко секунди да изпадне в цикъл на мъждукане и примигване.
Зад билборда стърчеше аркологията „Тайян“ — редици стъклени офиси и ярките светлини на лампите с дневен спектър, грейнали над секциите на вертикалните ѝ ферми. Светлините на „Тайян“ не примигваха. Хората, които живееха и работеха там, можеха дори и да не знаят, че се развихря буря. Стояха си на хладно и удобно зад въздушните филтри и под климатиците си, водата им се пречистваше сама и сигурно дори не им пукаше, че светът отвъд прозорците им се разпада.
„Тайян“ беше преживял пожарите и бунтовете и експанзията на строежа продължаваше дори и сега въпреки обвилата го прашна буря.
Едно момиче се промъкна покрай колата — стъпваше деликатно, наклонило се срещу вятъра. Латиноамериканка. Лицето ѝ беше покрито с парче плат, присвиваше очи срещу прахоляка.
— Дали не е момичето, което ти трябва? — сръчка Луси Анхела.
Той отвори кървясалите си очи.
— Не. Само ако е с човека с pupusas.
— Ако изобщо дойде днес.
— Ще дойде… — Анхела махна през предното стъкло към строежа на „Тайян“, където лъчите на прожекторите танцуваха диво в бурята. — Щом тези работници са на линия, ще дойде и той.
Всички строители днес щяха да носят цели прахови каски, да вдишват влажния си дъх до безкрай, но Анхела беше прав. Търговците също щяха да се съберат до един независимо от бурята.
— Ще видиш — каза той. — Ще дойде. И той трябва да яде.
— Тъкмо разкопахме последната буря и ето ти нова — отбеляза Луси. — Човек да си помисли, че ще си отдъхнем в някакъв момент.
— Не мисля, че ни очакват други почивки. От тук нататък всичко става една голяма пясъчна буря.
— Хохокам — каза Луси в същото време, когато Анхела отвърна:
— Всичко е изсушено.
Размениха си уморени погледи.
— Човек да се зачуди как ли ще ни наричат хората, когато археолозите ни изкопаят след няколко хиляди години — взе да умува Луси. — Дали ще имат някакво название за нас? За този времеви период? Федералисти ли ще бъдем, понеже страната още е работела? Или ще е „Упадъкът на американците“?
— Може да ни нарекат просто Сухия период.
— Или да няма кой да ни изкопае. Да не са останали хора да ни кръщават.
— Не вярваш много в ограниченията на въглеродните емисии, а? — попита Анхела.
— Според мен светът е голям и ние сме го счупили — Луси сви рамене. — Джейми имаше навика да дърдори за това през цялото време. Как сме видели какво се задава и не сме направили нищо… — тя поклати глава. — Боже, много ни презираше!