Цената падна на шест долара, след това се вдигна малко, понеже нечии автоматични помпи вкараха нареждания за водата, която се плискаше в дълбините точно под краката ѝ. Но всеки път цената видимо слизаше по-надолу, преди да се върне нагоре.
Мария пъхна ръка в сутиена си и извади оттам пачката потни банкноти, които пазеше на сигурно до кожата си.
Дигиталното екранче на помпата примигна, а цените се сменяха.
6,95$… 6,90$… 6,50$.
Цената падаше — Мария беше сигурна. Местните фермери все още теглеха вода за капково поливане, понеже получаваха субсидирани цени. Но големите китайски вертикали внезапно бяха спрели да помпят — точно както твърдеше хидрологът — и се подготвяха за жътвата, която се повтаряше само няколко пъти в годината.
А ето я и нея, застанала до помпата и вгледана в числата.
5,95$. 6,05$.
Цената определено падаше.
Мария чакаше, а сърцето ѝ тупкаше все по-бързо. Около нея тълпата започна да забелязва промяната и се примъкна по-наблизо. 6,15$. Местните се затичаха, видели най-накрая какво става. Слухът се разнесе из шатрите на пери-веселяците и извади народа изпод блесналите свещи на олтара на Санта Муерте — трупаха се зяпачи, но Мария вече беше заела челното място.
Държеше бутилките под ръка. Правилно беше отгатнала. Пазарната цена падаше като спускащ се от небесата ангел, за да я целуне по черната коса и да ѝ вдъхне надежда.
Свободно падане.
5,85$.
4,70$.
4,60$.
Мария никога досега не беше виждала по-ниска цена. Започна да пъха банкноти в слота, заключвайки цените още докато падаха. Нямаше значение. След няколко секунди щяха да се включат и големите момчета. Автоматичните системи щяха да доловят спадането и да започнат да помпят. Тя продължи да пъха банкноти. Беше почти все едно си купуваше бъдеще.
Използва всичката си наличност, а цената още падаше.
— Имаш ли пари? — извика на Сара вече без да ѝ пука дали някой знае какво прави. Не я беше грижа. Просто искаше да се възползва от възможността.
— Сериозно ли?
— Ще ти ги върна!
И други се тълпяха да зяпат цената, а след това се юрнаха да разкажат и на другарите си за чудотворния спад. Около другите помпи започваше да се трупа народ.
— Побързай! — от разочарование Мария почти крещеше. Печалбата щеше да е огромна. А тя се намираше тук в идеалния момент.
— А какво ще правим, ако цената не се покачи?
— Ще се качи. Ще се качи!
Сара колебливо ѝ връчи двайсетачка.
— Това ми е наемът.
— Малки банкноти ми трябват. Не големи! Не те пускат да купуваш с големи!
Сара извади още кеш — изрови от сутиена си парите от чукането.
В старите дни, беше казал хидрологът, човек можел просто да пъхне една цяла стотачка в машината и да си тръгне с всичките галони накуп. Но в горния край на системата някой бюрократ с остър молив пресметнал какво става, и сега можеше да се купува само на петдоларови наддавания. Така че Мария тъпчеше петарки, без да отлепя очи от цената, заключвайки галони. Всяко захранване — ново гарантирано количество. 2,44$. Никога не беше виждала такава ниска цена. Пъхаше банкнотите с възможно най-висока скорост.
Машината се задръсти. Противеше се на опитите ѝ да вкара още пари. Наоколо вече се трупаха много хора и на свой ред тъпчеха банкнотите си в помпите, но нейната беше засякла. Мария изруга и удари помпата. Беше купила вода за петдесет долара и с парите на Сара имаха за над осемдесет. А сега какво? Всички други маркучи бяха в употреба.
Мария се предаде и започна да налива. Цената вече се вдигаше. Автоматичните домашни системи на богаташите се събуждаха, хващаха падането на цената и започваха да помпят галони в цистерните. Или може би аркологията „Тайян“ се включваше в играта, ускорявайки покупките при пресмятането, че сега си струва да се насмучеш. Числата премигваха: 2,90$… 3,10$… 4,50$… 4,45$…
5,50$.
6,50$.
7,05$.
7,10$.
Редът — възстановен.
Мария извлачи плискащите се бутилки до червената количка и ги метна в нея. Водата на стойност петдесет долара току-що бе станала сто и двайсет и веднага щом я извлачеше от оазиса…
— Колко взехме?
Мария се боеше да каже, толкова хубаво ѝ беше. Само да успееше да замъкне водата в центъра на града и да я закара до строителната площадка на „Тайян“ — хората там копнееха за студена чаша. И имаха пари. Мястото ѝ беше познато от времето, когато баща ѝ работеше на високото скеле — всичките онези бригади, които излизаха от смяна. И тя щеше да е там и да ги чака. Да им предложи облекчение в жегата. На работниците не им беше позволено да си наливат на строежа, така че, ако искаха да пият вода на работа, или трябваше да идат да се наредят на „приятелска“ помпа и да платят обичайната цена, или можеха да се спрат при Мария и да получат вода, която им е подръка.