Хлапетата се появиха на екрана, очарователни както винаги, и Луси си помисли, че ако изобщо си струва да имаш деца, то Стейси и Ант са същинска радост за душата. А след това намина и Арвинд, усмихна ѝ се, тъмната му кожа беше в силен контраст с бледата му съпруга, и после забърса децата да си мият ръцете и да сядат да обядват.
Анна се пресегна и докосна екрана. Каза:
— Тревожа се. Това е всичко. Просто се безпокоя.
— Знам — каза Луси. — И аз те обичам.
Взеха си довиждане и прекъснаха връзката, а Луси остана да се взира в тъмния екран и да си мисли за всички предупреждения, грижи и съвети, които хората преглъщаха, понеже прекомерно се страхуваха да не скъсат връзката дори когато виждат, че е надвиснала катастрофа.
Просто се тревожа.
— И аз се тревожа — промърмори Луси. Истината, която не можеше да каже на Анна.
Отвън в уличката пикапът отново форсира. Раздразнена, Луси се изправи и взе пистолета си.
— Добре, задник такъв. Да видим какъв коз имаш.
При внезапното размърдване на господарката си Съни размаха обнадеждено опашка.
— На място! — нареди му тя. Дръпна резетата, вкара патрон, пое си дълбоко дъх и отвори рязко вратата.
Слънцето приличаше безмилостно, докато крачеше по двора. Точно зад телената ѝ ограда беше спрял бръмчащ пикап. Яркочервена боя, масивни надградени гуми, затъмнени прозорци.
Луси не виждаше шофьора през стъклото, но знаеше, че я гледа. С отпуснат до бедрото пистолет, готова да го вдигне и като се питаше дали в купето някой вече не е насочил оръжие към нея, тя се чудеше и дали не би трябвало направо да стреля…
— Какво искаш? — извика, щом се приближи сърдито. — Какво правиш тук, мамка му?
Пикапът форсира здраво. Гумите му плюха чакъл и той потегли, стрелна се по уличката и остави подире си вихри от прахоляк и изхвърлени чисторби.
Луси се взираше след оттеглящия се противник с разтуптяно сърце. Прахолякът лениво и полека се зарея към нея. Тя се изкашля и избърса потта с опакото на дланта си. Прииска ѝ се да беше записала номера на колата.
Да не полудявам?
Или някой я дебнеше, или току-що се беше канила да гръмне някое невинно хлапе, понеже започваше да откача от параноя. И в двата случая беше ходеща трагедия. Практически можеше да чуе и Рей Торес, и Анна — и двамата ѝ крещяха да бяга, все едно я гонят дяволите от ада.
Цял хор сплитащи се гласове, побран вътре в главата ѝ.
Съни се разлая от вътрешността на къщата, раздразнен, че е изоставен. Луси отиде да му отвори вратата. Кучето изхвърча с подскоци като радостна топка с дрънчащи медальони и изплезен розов език.
Изприпка до пикапа на стопанката си и спря в обнадеждено очакване да му отворят вратата.
— Христе. Ще престанеш ли поне ти?
Съни пъхтеше радостно. Луси затъкна пистолета си отзад в джинсите и му каза:
— Няма да се возим.
Кучето я изгледа отвратено.
— Какво? — попита го тя. — Ако искаш да се прибираш вътре — добре. Или пък остани отвън. Аз ще си лягам. Няма да се возим.
Съни изпълзя под пикапа и се пльосна там. Луси взе метлата за прах. Кучето я наблюдаваше с обвинителен поглед.
— Един дол дренки сте с Анна — промърмори тя.
Започна да замита варовиковите плочи на площадката, да прогонва светлите дюни, които се бяха натрупали в купчини около ъглите на къщата. Обгърнаха я облаци прах, те я караха да кашля и киха. Почти можеше да чуе как Анна ѝ се кара, задето се отнася твърде небрежно с дробовете си.
В началото Луси с религиозен фанатизъм ползваше антипраховата си маска и сменяше филтрите, трепереше над защитата на дробовете си от дима на пожарите и праха и долинната треска. Но след известно време ѝ стана трудно да се впечатлява изобщо от невидимите, разнасяни по въздуха спори Coccidioides.
Спомняше си как, при първоначалното ѝ пристигане във Финикс, лъскавата антипрахова маска се клатушкаше на врата ѝ. Идваше право от журналистическия колеж, готова да изкопае първата си голяма статия.
Христе, каква мокрица беше тогава!
След като почисти площадката, Луси опря стълба на къщата и се изкатери горе.
От плоската шир на покрива пред нея се разгръщаше Финикс: светофари и предградия, обвито в прахоляк ято ниски къщурки и изоставени фамилни къщи, разсипани през плоската пустиня. „Меса“, „Темпе“, „Чандлър“, „Джилбърт“, „Скотсдейл“ — останки от градско море, заляло откритата долина и пълнило я с къщи и прави като стрели булеварди, докато прибоят му не започнал да ближе подножията на обсипаните със сагуари планини по края.
Слънцето грееше, горещо и неумолимо, втренчено надолу през калния воал от наситнена пръст, вдигната от градското движение. Дори в ясен ден като този небето изглеждаше чисто синьо само право над главата.