Луси избърса кална пот от челото си и се запита дали изобщо все още помни какво е това истинско синьо.
Възможно беше да се взира в небето и да го нарича синьо, сиво или кафеникаво, а то изобщо да не е такъв цвят. Тук прахолякът неизменно замъгляваше въздуха, а ако не беше той, тогава се включваше сивият дим от калифорнийските горски пожари.
Може би Луси беше забравила синия цвят и той съществуваше само във въображението ѝ. Възможно беше да е седяла във Финикс толкова време, че да си измисля имена за всякакви неща, които вече не съществуват.
Синьо. Сиво. Ясно. Облачно. Живот. Смърт. Безопасност.
Би могла да нарича небето „синьо“ и то може би беше такова. Би могла да нарича живота си „безопасен“ и може би щеше да оцелее. Но всъщност нищо подобно не съществуваше вече. Синьото беше същият мираж като Рей Торес и покровителствената му усмивка. Във Финикс нищо не траеше дълго.
Луси се хвана за работа — да изрине праха, натрупан от бурята върху колекторите, и да разголи под слънцето черните силиконови повърхности на „Дженеръл Илектрик“ и „Хайер“. Плю на стъклото и изтърка ямките и драскотините до кално чисто — търка ги по-дълго от необходимото, наясно, че се втелява, но въпреки това не спираше, понеже е по-лесно да почисти къщата, отколкото да се изправи лице в лице с онова, което беше видяла снощи, и да мисли какво значи то за нея днес.
— Защо се обаждаш? — беше попитала Анна.
Понеже извадиха очите на един приятел и се боя, че сега е мой ред.
Не можеше да изтрие от главата си спомена за Джейми. Разчекнат труп, проснат право пред „Хилтън 6“. Имаше снимки във фотоапарата си. Дори не беше осъзнала, че ги е натракала, докато беше на местопрестъплението. Чист рефлекс.
Първата почти ѝ дойде в повече. Луси избута фотоапарата настрани, смазана от онова, което беше запечатала, но снимките все пак си стояха там. Внезапният край на историята, която Джейми се опитваше да си напише.
Спомняше си го как седи в „Хилтън 6“. Излъскан и самоуверен, казва:
— Възнамерявам да стана на проклета шибана риба, Луси. Възнамерявам да имам плувен басейн и момчешки играчки от стена до стена и когато ми подпечатат калифорнийската виза, никога няма да се върна насам.
Картографията на неговия живот.
Джейми беше твърде умен, за да остане заклещен. И твърде умен, за да остане жив.
Луси си го спомняше и в нощта на сделката. Тресяха го нерви. Приглаждаше сакото си. Оправяше си вратовръзката. Беше трезвен като сълза, но трепереше от притеснение. Спомняше си го и седнал в спретнатия си едностаен апартамент, беше я довел да отрази момента.
— Няма да е зле да ми позволиш да дойда с теб — каза тя.
— Харесвам те, Луси, но не чак толкова. Ти си получаваш изключителните права, след като си прибера парите.
— Страхуваш се, че ще ти открадна победата — обвини го тя и това го накара да я изгледа сърдито.
— Ти ли? Не — той поклати глава. — Всеки друг във вселената — да. Но не и ти.
Тя си го спомняше как си завързва вратовръзката до безкрай — нещо, което Джейми по принцип правеше, без дори да се замисли, и което така го беше изнервило сега, че накрая Луси стана да му помогне.
— Благодаря на господ за криптовалутите — сподели той. — Не бих могъл да спретна такава сделка по-рано. Не и без да задействам алармите. Вероятно би трябвало, когато всичко приключи, да поднеса дар на светеца, патрон на „Биткойн“ и „КриптГолд“.
— Можеш и просто да използваш нормален кеш — каза Луси.
Това накара Джейми да се засмее.
— Да не смяташ, че сделката е от този тип? — попита той. — От онези, в които излизам от хотелска стая с няколко куфара, пълни с хубавичко пресовани сто доларови банкноти? Момиче… — той поклати глава. — Много на дребно мислиш.
— Колко голяма е тази работа?
Джейми се ухили:
— Ти колко би платила да поддържаш един град жив? Или цял щат? Колко би платила да спасиш селското стопанство в Импириъл Вали да не се превърне в прашна купа?
— Милиони? — предположи Луси.
Това накара Джейми отново да се разсмее:
— Ето затова, Луси, си знам, че никога няма да ме предадеш. Мислиш на дребно.
Ръмженето на двигател прекъсна мислите на Луси. Беше същият пикап. С хищнически незаглушения двигател. Тя извади пистолета си.
Долу в двора Съни се разлая. Разтърча се напред-назад по протежение на телената ограда, докато червеният пикап се спускаше по уличката. Колата забави скорост — лъскаво червено чудовище, което наблюдаваше Съни, къщата и собственичката ѝ.