— Не така трябва да стоят нещата за теб.
— А как да бъдат? — не го разбра Мария.
Тууми въздъхна:
— Почва се с любов, не с нужда.
Мария го беше зяпнала, объркана, опитваше се да разбере каква по форма чест го ръководи. Какво не беше направила, както трябва? Опитваше се да проумее къде ѝ е мястото в матрицата от двойки, които варираха от Сара, която си продаваше кокалестия задник, облечена в къси шортички и бюстие, и чак до някакъв романтичен идеал, който Тууми явно си носеше в главата и който казваше, че не бива да пипаш момиче, ако не си влюбен в него.
В крайна сметка нямаше значение. Мария беше направила предложение и той беше отказал, което беше почти толкова добро, колкото да е негово момиче. Може би дори по-добро.
— Ако му се ще само да гледа, то ти предстои лесна работа, момиче — беше казала Сара. — Дай му да зяпа колкото си ще. И ще ти е верен до живот.
Първата обедна смяна приключи и опашката им намаля.
Мария преброи все още пълните бутилки в количката си. Тууми изправи гръб.
— Дявол го взел, пък аз си мислех, че да строиш къщи е лоша работа!
— Всичката работа е лоша, докато не намериш по-гадна — каза Мария.
Тууми се засмя:
— Сигурно е така.
— Как тъй не си се върнал в строителството?
— Напоследък всичко е по договор с аркологията „Тайян“. Вече не се търсят много обикновени строители.
— Татко работеше за „Тайян“. Това само го уби.
— Е, няма гаранция. Но все пак трябва да се гордееш с него. Трябва доста да го е бивало, за да го наемат китайците. Тяхното строителство е сложно. Не е като да сглобиш два винкела и да лепнеш гипсокартон отгоре. Там вътре е пълно с тилапии, охлюви и водопади и всичко е свързано. Сложна, чувствителна работа.
— Не мисля, че татко се е занимавал с това.
— Е, поне беше турил пръст на пулса, ако не друго — отвърна Тууми замечтано. — Да работиш по нещо такова, значи да строиш бъдещето. Хората, които го правят… трябва да сглобиш всичките тези модели: софтуер, водни потоци и население. Да пресметнеш как да уравновесиш всички заводи и животни, как да чистиш отпадъците и да ги превръщаш в тор, която може да се ползва за оранжериите, как да пречистваш и водата. Прекарваш надолу през филтрите мръсна вода, тя минава през гъби и тръстики, тече в басейнчета с лилии, шаранови ферми и охлювни лехи и по времето, когато стигне до другия край, тази вода е по-чиста, отколкото онова, което изпомпват изпод земята. Природата върши цялата работа, всичките малки разнообразни животинки действат заедно като зъбни колелца в двигател. Специален модел. Цял голям жив двигател.
— И как така не работиш там, като знаеш толкова много?
— Да му се не види, пробвах се в „Тайян“, когато започнаха. Смятах, че имам шанс. Те бяха принудени да наемат местни, за да получат строителните си разрешителни от града и щата. Измислих как да си хвърля шапката в пръстена. Така де, знам как се строи, нали, мамка му?
— Но не те взеха?
— О, чумата да ги тръшне, не ме взеха. Те правят всичко различно. Големите части до една се изработват предварително. Правят ги на място, сглобяват ги на място. Дяволски бързо е, но не е строителство, както го разбираме ние. По-скоро е като… работа в завод. И освен това има много сложна биологична дейност… — той сви рамене. — Не се притесних особено по онова време. Все още за всички имаше от другата строителна работа. По онова време все още се разраствахме. Разбира се, след това ЦАП гръмна и всички къщи, които бях тръгнал да правя, станаха скапана инвестиция… — Той погледна към „Тайян“, части от който вече сияеха обитаеми. — Те са единствените хора, които не се безпокоят за ЦАП. Онези от „Тайян“ просто си включиха рециклирането и си задържаха всичката вода вътре. Това място се нуждае само от някоя и друга капка допълнително. Ако вярвах в конспирации, щях да кажа, че не Вегас или Калифорния са саботирали ЦАП. Бил е „Тайян“. Просто за да резне кранчето на всички останали. Внезапно скъпите им апартаменти и пентхауси взеха да изглеждат наистина евтини, докато всички останали се въртяха като пилета без глави и се опитваха да намерят кухненска мивка, която пуска по малко вода… — Тууми прикри очи, втренчен в аркологията. — Не бих имал против, ако бяха изчакали поне да продам първите си десет образцови къщи. Можех да си купя място в Калифорния, лесно при това, ако бях успял да продам онези къщи.
— Можеше, щеше, трябваше — изреди Мария.
Тууми се ухили:
— Днес си цинична!
Тя сви рамене, размърда крака и се вгледа в джапанките си.
— Просто не мога да си представя как така богатите хора винаги се измъкват без проблем, а бедните никога не получават нищо.
— Смяташ ли, че е така? — Тууми се разсмя. — Краличке моя, аз бях богат. Докарвах си без проблем към шестцифрени суми. Добре се справях. Строях къщи, имах план… — той сви рамене. — Просто заложих грешно, това е всичко. Смятах, че ще продължим, както бяхме тръгнали.