Стомахът ѝ се сви, когато осъзна колко е била глупава. Беше оставила твърде много бутилки в количката. Половината вече бяха продадени, изпразнени в чашите на работниците. А тя си стоеше като идиотка. Беше глупачка да не се сети как богатството ѝ ще привлече внимание.
Естебан кимна на Тууми:
— Дай ми три със свинско и сирене.
Като искаше с боб и сирене. Тууми се захвана да пържи. Като погледна към Мария и сръга Естебан.
— Водното маце се справя добре.
— Пачка трупа — съгласи се Естебан.
— Искате ли вода? — попита Мария, като се престори, че не знае какво си мислят. Опитваше се да не мисли за парите в сутиена си, пожелаваше си двамата cholobis да я оставят на мира, просто да се държат като всеки друг ден. Да ѝ позволят да се разтвори в нищото. Просто поредното незначително парче тексаски прахоляк, по случайност издухано в града.
— Май ти се пише да плащаш такса — каза Като на Мария.
Тя преглътна:
— Вече му платих такса — каза и махна с ръка към Естебан, — преди да дойда тук.
— Нънам. Чини ми се, че си си основала цяла водна банка тука. Строиш си един вид малка течна империя. Купуваш, продаваш, търгуваш… Бая солидно ми се струва, маце.
— Не е кой знае какво.
— Не се подценявай, Тексас. Според мен се справяш наистина добре.
— Вече си платих таксата.
Като погледна ухилен към Естебан:
— Аха, така ли… Обзалагам се, че Естебан не ти е предложил такса за такъв голям бизнес. Когато намина, си е мислил, че може да потъргуваш малко както нашия добър Тууми. Човек на народа и върши работа за народа, нали така? — Той се захвана да брои бутилките. — Ти обаче май се занимаваш с друго. Та понеже съм ти приятел, а и съм дружка на Естебан и обичам да гледам как хората преуспяват, ще бъда наистина добър и ще ти дам шанс да оправиш нещата. Ще те оставя да си помислиш колко ли може да ни дължиш. Ще ти дам възможност да оправиш сметките с човека, който те пуска да продаваш на земя, дето не е твоя.
Тууми запази подозрително мълчание по време на разговора. Едрият мъж се взираше право в своите pupusas, които се пържеха на скарата. Мазнината цвърчеше. Зад него тихо изсъскваха електрическите коли.
Мария знаеше, че има и други клиенти, които мълчаливо чакаха зад двамата cholobis. Групичка смазани тексасци и зонъри от предградията и всички ги гледаха безмълвно. Няколко китайски бригадири стояха встрани от опашката и наблюдаваха замислено, коментирайки един с друг на собствения си език. Държаха се встрани от чуждестранния сблъсък.
— Е, какво да бъде, Тексас?
Мария потисна огромното си желание да плисне водата си в лицето на Като. Вместо това бръкна в сутиена си и извади пачка потни банкноти. Взе да отделя кинти в зелено и юани в червено. Като протегна очаквателно ръка. Взе цялата пачка, както тя се мъчеше да я брои. Врътна глава към опашката клиенти:
— Ще изкараш още.
— Но аз вече си платих таксата! — прошепна Мария.
Като взе своите pupusas, увити в „кървавия“ таблоид, и прибра и половин бутилка вода за себе си.
— Вече си платила, така е.
Естебан само сви рамене и побутна шапката си. Докато вървяха обратно към камиона, Като му подаде току-що заграбената пачка и двамата се разсмяха, докато се качваха вътре. Мария виждаше ясно как Като отпива от водата ѝ. Той ѝ вдигна наздравица, докато потегляха.
— Опитваш се да ме убиеш ли? — прошепна ядно Тууми.
— Току-що ми взеха наема! Все още трябва да кихна на Деймиън за наема.
Тя огледа водата си, опитвайки се да сглоби новата сметка в главата си. Пресмяташе колко дължи на Сара и колко — за наем. Доплака ѝ се. Цялото планиране, сдобиването със сведения за вертикалните ферми — всичко се свеждаше до нищо. Може би по-малко от нищо, ако Сара не пожелаеше да раздели с нея загубата.
Тууми поклати глава:
— Куражлия си, малката. Признавам ти го. Така да се опъваш на убийците. Ама ако я караш по същия начин, ще станеш на храна за хиените на Ветеринаря, а ще завлечеш и мен, да знаеш.
— Платих си таксата.
— Мамка му. Платила била! — Тууми приклекна и я обърна, за да го погледне в очите. — Нека ти обясня нещо. Естебан, той бачка за Ветеринаря и прави каквото оня му каже. Докато Ветеринаря е доволен от него, Естебан може да си разиграва коня. Шефът му не се меси. Стига момчето да убива когото Ветеринаря иска, и да не му бърка в пачката, на началството не му пука.
— Нали изкарвам пари и за него?
— Изкарвала пари! — изпръхтя Тууми. — Ами добре, Ветеринаря може да глоби Естебан. Да му каже: „Ей, мацката, дето разкарва вода в оная ми ти червена количица, к’во стана с нея?“ А Естебан пита: „Коя, оная кльощава кучка tejana? Изчуках я и после я дадох и на приятелчетата за купона — и те я чукаха, докато ръцете и краката ѝ изпаднаха, а накрая я гръмнаха в главата и я пуснаха да плува. Що питаш?“. И Ветеринаря, той ще щракне с пръсти при тая реплика, понеже си малката му водопродавачка, дето се трудела и си плащала таксата като добро малко тексаско лайненце. И знаеш ли какво? Естебан може да го глобят двеста кинта, понеже за Ветеринаря горе-долу толкова струваш. Може би. Ако наистина те цени. Ако изобщо има идея, че съществуваш… — Тууми поклати глава. — Мамка му. Приятелката ти, дето хвърчи по баровете, и тя е същият заменим боклук, но поне смъртта ѝ би струвала нещо. Ветеринаря несъмнено ѝ хвърля по някое око. Задникът ѝ поне изкарва пари. Мамка му. Колкото повече си мисля за това, толкова повече ми се струва, че Ветеринаря дори няма да глоби Естебан, дето те е ликвидирал… — той сграбчи Мария за ръката с много сериозно изражение. — Трябва да разбереш, момиче. Ако продължаваш да се кахъриш за правилно и грешно, ще се споминеш точно като татко си. И той обичаше да са му прегледни нещата. Все повтаряше как Върховният съд ще разреши отново междущатските пътувания. Пениш се за правилното и грешното, но само ти си знаеш кое какво е. Правилата са такива, каквито едрите риби казват, че са. Причината да плащаш такса е, за да забравят да те убият днес. Това си купуваш с таксата. Разбра ли?