Толкова силно я стискаше за рамото, че Мария предположи, че ще ѝ остане синина.
— Боли ме.
Тууми разхлаби хватката си, но свирепата му гримаса не омекна.
— Ти си една малка мишчица в голямата стара пустиня — каза той. — Бих си помислил, че вече си го разбрала. Има ястреби и бухали, койоти и змии и всички те искат само да те хапнат. Тъй че ми направи услуга, когато се звериш на момчета като Като и Естебан. Спомни си, че си мишчица. Свий се и гледай да не те забелязват. Забравиш ли го и за секунда, ще те изядат от върха на нослето, та чак до кранчето на опашката и дори няма да забележат, че са те глътнали. Даже няма да се оригнат. Няма да им призлее. Ти си просто хапка по пътя към каквото там е истинската им вечеря. Разбра ли?
Изчака Мария да кимне и едва тогава най-сетне гримасата му омекна.
— Добре! — чукна я нежно по брадичката и се изправи. — А сега, хайде. Да видим колко ще успеем да продадем преди края на обедната смяна. Все още имаме клиенти! — Той се обърна към следващия човек на опашката с такъв вид, сякаш целият разговор не се е случил и изобщо не е бил адски бесен на Мария. — Имам свинско, имам боб, имам сиренце. Какво да слагам във вашата? — и гладко допълни, поглеждайки многозначително момичето: — Искате ли вода с поръчката?
Мария се захвана отново да налива вода в поднесените ѝ чаши и канчета.
Знаеше, че Тууми е прав. Знаеше, че не е трябвало да се опъва. Също като хиените на Ветеринаря, Естебан и Като нямаха каишки. Ако им се отвореше възможност, щяха да я глътнат. Тогава защо не бе имала достатъчно здрав разум да си затвори устата?
— Виждаш ли — каза Тууми и ѝ се усмихна. — Все още имаш стока за продан. Водно момиче точно като мини Кейтрин Кейс.
Мария му се намръщи:
— Ако бях като тази дама, нямаше да допускам задниците да ми крадат водата. Щях да им резна гърлата, да им прецедя кръвта през чисторби и да продам и тази вода.
Тууми спря да се усмихна.
Тя продължи да налива на клиентите, събирайки парите наум, и се опитваше да измисли как да обясни на Сара, че е изгубила наема им и нейната инвестиция.
В главата си имаше карта как се предполага да работи светът и беше сгрешила — точно толкова, колкото и тате с идеята, че Щатите няма да вдигнат блокади по пътищата, и хората като Тууми, които си бяха представяли, че ще строят завинаги.
Естебан и Като бяха грейнали неонови знаци, които ѝ подсказваха точно колко малко разбира за функционирането на света си.
Мария продължи да налива вода, но все едно как стъкмяваше печалбата си, нямаше да ѝ стигне.
Глава 9
Лагерни огньове блестяха в мрака отвъд прозорците на колата на Анхела — първите издайнически следи на Финикс. Тъмната зона на града гъмжеше от бежанци и рециклиращи „предприятия“. Самият град се самопоглъщаше, хранейки се с тлъстините от по-доброто време.
Пред него: стоповете на сгъстяващия се трафик, евтини електрически скутери, които хвърчат около черните силуети на пикапите на „Флекс фюъл“ и джипове „Тесла Мачете“. От облаците прах по междущатската магистрала изникваха сенки.
Призрачни образи: шибана от вятъра жена, яхнала задницата на скутер, обгърнала с ръце кръста на мъжа си, очите и устата ѝ — здраво стиснати срещу прахоляка. Друг скутер, влачещ петгалонова туба с вода, вързана с ластици за бънджи, шофьорът — присвит над дръжките на кормилото с лице, скрито изцяло зад яркосиня филтърна маска „Спаркъл пони“.