Пред колата сияеха сложните чупки на аркологията „Тайян“ — опит за повторение на магията, която Кейс беше изпълнила на север със своите проекти „Сайпръс“. Чуждестранна собственост, построена с пари от китайските слънчеви инвестиции и вероятно с по-добри шансове за оцеляване от всичко, което местните създаваха.
Градът изглеждаше по-зле, отколкото при последното идване на Анхела насам. Повече съсипани, покрити с прахоляк магазини. Повече натрошени стъкла. Повече изоставени търговски центрове и хипермаркети: „Петсмарт“, „Партис-ту-Гоу“, „Уолмарт“, клон на „Форд“ — всичките празни, със строшени витрини и изкормени. Жени по ъглите. Момчета в тесни панталонки махат на колите по кръстовищата, навеждат се и правят каквото е нужно, за да изкарат малко пари, да си купят малко вода, да продължат нататък още един ден.
Анхела предположи, че стига да му се иска, всеки от видените ще се качи при него за единия обяд, баня и може би шанс да си изпере дрехите в банята в хотела.
Десет долара? Двайсет с бакшиша?
Пред него сияеше червеното лого на „Хилтън 6“ — високо като фар, грейнал смътно през мъглата; зов, идещ от камара кули и офиси, които все още функционираха насред имплозията. Спасително хълмче в случай на апокалипсис. Място за бягство, когато катастрофата започне да ти се плиска на прага.
Анхела влезе в локалното на хотела. Теслата се пъхна през завесата от изстрелван от дюзи въздух, предназначен да пази от прах посетителите. Той връчи на пиколото ключа си и мина през вратата.
Блъсна го полъх климатизиран въздух — ледена стена, толкова чиста и студена, че за малко да остане без дъх. Наложи си да продължи да върви, да каталогизира лицата на мъжете и жените около себе си. Работници от хуманитарните агенции, сондьори, позамогнали се гранични контрактори — все усмихнати мъже и жени, които просперираха в сърцето на катастрофата.
Вътрешността на „Хилтън 6“ тънеше в почти благоговейна тишина. Приглушено потракване на високи токчета. Италиански кожени обувки. Ниското пулсиране на музика, разнасящо се от бара от отсрещната страна на атриума.
Но дори тук апокалипсисът взимаше дан. След последното посещение на Анхела бяха изключили централния фонтан. Някой беше тикнал в сухото му басейнче плюшена камила.
На врата ѝ висеше табелка:
„ПРЕДПОЧИТАМ ДА ПИЯ ТЕКИЛА“.
След като показа фалшивите си лична и кредитна карта, Анхела се озова в стаята си — барикадирана от външния свят с овлажнители и хепа филтри и изпълнена с аргон изолационна дограма.
Огледа града катастрофа, докато местните новини дърдореха по телевизора. По-голямата част от градския център още стоеше непокътната — „ФИНИКС СЕ ВЪЗРАЖДА“ в опит да се самоизлъже. Но след последното му посещение в града от другата страна на улицата беше угаснала цяла офис кула. Някоя компания за недвижими имоти просто се беше отказала да се мъчи да осигури нужното количество обитатели, беше ѝ писнало да плаща за отопление, охлаждане и полицейска защита, които щяха да я спасят от изкормване.
В тъмната кула Анхела съзря потайното сияние на няколко алпинистки фенерчета — хора, които се трудеха във вътрешността на сградата в търсене на подходящи за смъкване суровини. Плъховете на апокалипсиса, гризящи червата на гордостта на строителството.
Анхела отключи телефона си и прокара пръст по екрана за втори път и отвори интерфейса на използваната от ВСЮН скрита и шифрована операционна система WatDev. Прати съобщение за пристигането си.
Зад него телевизорът превключи на националните новини. Няколко луди колорадски фермери се качили на стената „Блу Меса“ с огнестрелно оръжие и заплашвали да сторят каквото там колорадските фермери правят, когато късметът им обърне гръб.
Анхела смени канала.
— „Рио де сангре“ твърди, че труповете може да са над сто…
Новинарските „кукички“ изглеждаха притеснително и обещаващо. Снимки на куп тела, намерени в пустинята.
— Сега чух, че били над двеста…
В кадър — щатско ченге с каубойска шапка и значка на колана:
— В момента знаем само, че са били екип от съпруг и съпруга. Не знаем на колко хора са обещали да ги прекарат през границата… — той сви безпомощно рамене. — Все още копаем.
Някой почука.
Анхела си извади зига и пристъпи зад вратата. Отключи и отвори. Не влезе никой.
Той отстъпи назад в очакване. Най-сетне в стаята се пъхна мъж с леко шкембе, но кльощави крака и ръце. Изглеждаше остарял, откакто Анхела го беше виждал за последно: Хулио, също с оръжие в ръка.