Сега, щом Луси имаше задача за статия и се нуждаеше от изумително изпълнени снимки, привличаше Тимо към проекта. Той пък я викаше, когато имаше изключителни творения на изкуството с нужда от думи и достъп до списанията с големите имена и новинарските потоци.
Симбиоза.
Приятелство.
Късче стабилна скала в плаващите пясъци на множеството катастрофи във Финикс.
Тимо се вряза между хлипащите семейства на жертвите и стисна Луси за ръката, завличайки я по-навътре в хаоса.
— Не знаех, че ще отразяваш това! Последния път, като говорихме, каза, че си приключила с гоненето на трупове!
— Какво, по дяволите, става? — извика тя.
— Не знаеш ли? Намерили са половината Тексас заровен насред пустинята. Телата просто продължават да прииждат.
Фотографът ѝ показа апарата си, избутваше настрани амулета на Ла Санта Муерте, който закриваше екранчето, и ровеше през кадрите, докато народът се блъскаше около тях.
— Само погледни тези бебчета!
Снимки на изравянето на телата — труп след труп, след труп…
— Койотите са взимали парите на хората и просто са ги погребвали насред пустинята — обясни Тимо. — Никой не знае колко души ще намерят.
Луси погледна шокирана към заобикалящия ги хаос.
— Нямах представа, че е толкова голямо.
— Така си е, нали? А го помислих за добро още когато ме светнаха за него! Това чудо става вирално — изкефи се Тимо. — Половината свят праща журнота да го отразяват и аз държа всичките най-хубави снимки. Платих за ексклузивните права при ваденето. Ченгетата не пускат никой друг освен мен. Ла Санта Муерте ми се отплаща здравата тази година… — и целуна амулета си. — Кльощавата дама се грижи за своите хора! — той сръчка Луси. — Е? Искаш ли дял? Имам снимки.
— Така ми се струва и на мен.
— Сериозно говоря, скъпа. Телефонът ми не спира да звъни, сега съм супер секси за всички от големите, но ти давам първото право. Нямам намерение да натикам всичките тези на някой влажен задник, дето току-що е скокнал от самолета. Първа подборна — само за местните!
— Благодаря. Ще ти кажа, ако реша.
— Какво има? Нещо друго ли ти трябва тук?
— Не бери грижа. Лично е.
— Добре — Тимо я погледна със съмнение. — Но ми се обади за снимките. Имаме неща, които никой друг няма да докопа със седмици! — Той повиши глас, понеже ги разделиха прииждащите нови парамедици, които разгонваха тълпата и тикаха колички с пресни трупове: — Можем да гръмнем тази новина!
— Не бери грижа. Ще ти се обадя.
— Не се бави!
Луси махна в потвърждение и се натисна в тълпата, като следваше парамедиците. Намери си полицай.
— Знаете ли къде е Кристин Ма?
— По каква работа я търсите?
— Трябва да идентифицирам един човек — излъга журната. — Кристина ми се обади.
Ченгето се огледа притеснено:
— По-добре се върнете. Това чудо е същинска катастрофа!
— Не се тревожете — тя си проправи път покрай него. — Ще я намеря.
Ченгето дори не я чу. Вече криволичеше през тълпата с вик:
— Господине! Господине! Не може да пипате уликите! — Някакъв стар тексасец виеше и прегръщаше труп с кора от прахоляк.
Луси си проправи път по-навътре по коридора и в студената зона на моргата. Тук имаше още трупове. Заемаха всеки сантиметър. Откри съдебната патоложка и ѝ махна.
Кристин Ма ръкомахаше сурово на някакъв парамедик:
— Нямам място за тях — казваше. — Не знам кой идиот е разрешил да бъдат преместени всичките тези трупове! Трябвало е да ги оставят на място в изкопа!
— Е, не можем да ги върнем — отвръщаше парамедикът, — не и ако някой не ни плати за обратния път.
— Ама аз не съм разрешила докарването!
— Както казах, ще ги върнем, ако си платите.
— Дявол да го вземе, кой командва тук?
Никой — осъзна Луси. — Никой не отговаря за операцията.
Втренчена в труповете и полуделия персонал от Спешното, тя имаше чувството, че целият свят се срутва около нея. В началото се случваше бавно, но сега падаше бързо. Твърде бързо, за да се освободи човек от руините. На Луси ѝ беше трудно да нареди в главата си количеството жертви, които виждаше. Беше писала достатъчно статии за населението по време на криза и знаеше, че бежанците са стотици хиляди, но все пак как може само една двойка хищни трафиканти на хора да успее да докопа толкова много в ръчичките си?
Въпреки статистиките за хора, прогонени от многото торнада, ураганите и залетите брегови линии, тези купчини трупове, опитали да си купят път на север към земи с вода, работни места и надежда, удряха Луси още по-жестоко. Всеки път, когато си кажеше, че е тотално закоравяла към човешкото страдание, нещо подобно ѝ подкосяваше краката и се оказваше по-голямо и по-страховито от предишния път.