Луси отстъпи крачка назад, но ченгето я хвана за ръката. Заби пръсти в кожата ѝ. Придърпа я плътно и сведе ниско глава. Устните му докоснаха ухото ѝ.
— Не мисля, че изобщо ми се представи!
Журната преглътна и се огледа за помощ в моргата. Кристин не се виждаше никъде. Тимо също. Тя откопча пръстите на нападателя си и се насили да го изгледа гневно:
— Надскачаш си задълженията!
— Така ли мислиш?
— Назад, иначе ще ти докарам всичките истински ченгета на главата!
Предположи, че има петдесет на петдесет шанс да убеди присъстващите, че той е измамник. Ако в стаята присъстваше Кристин, щеше да е различно.
Луси отново огледа помещението в търсене на съдебната патоложка — къде се беше запиляла?
Типът с брадичката и татуировката на ръката се домъкна насам.
— Намери ли нещо? — той посегна към колана си и откачи белезниците. — Има ли улики за нас?
Белязаният хвърли поглед на спътника си, после се обърна към Луси.
За нейна изненада взе, че я пусна.
— Не — отвърна. — Нищо и никакво. Просто мацка от окървавената преса, която нищо не знае… — погледна я с блеснало в тъмните очи предупреждение. — Журнотата от кървавата преса все нищо не знаят, нали така?
На Луси ѝ потрябва секунда да се вземе в ръце.
— Ми да — прошепна.
— Хайде, изчезвай — той врътна глава към вратата. — Махай се. Ходи да търсиш леш някъде другаде.
Луси не зачака белязаният да се повтори. Избяга.
Глава 11
Анхела проследи излизането на журната от вестничоците.
Нещо в нея не му харесваше, но не му хареса и начинът, по който Хулио се вторачи в разговора им. При него имаше значителен шанс всеки, когото разпита, да свърши с оскубана перушина. Така че Анхела я пусна да си ходи. А сега съжаляваше за това.
„Размеквам се.“
— Хей! — Хулио го стисна за лакътя. — Имаме си компания, cabrón.
Няколко души си проправяха път през тълпата и се бутаха в парамедиците, пред които размахваха значките си. Щатски ченгета, ако се съди по вида им.
— Познаваш ли ги?
— Калита — Хулио се извърна, без да спира да ги следи. Промърмори: — Ако ми видят задника, ще ме познаят със сигурност. Финикс е твърде малък град за тая гадост.
Анхела ги огледа внимателно. Реши, че наистина съответстват на ролята си. Кейтрин Кейс набираше хората си от затвори и сред най-изпадналите, а Калифорния си имаше свои процедури и харчеше далеч по-огромния си паричен басейн по по-други начини. Двойката, която си проправяше път между количките, беше със спретнатия вид на богати станфордски дипломанти. Без видими татуировки. Идеални прически. Истински бюрократични ракети.
— Сигурен ли си, че са калита? Може да са истински полицаи.
Хулио сръга Анхела нетърпеливо:
— По дяволите, ясно е, че съм сигурен. Имам камери в „Ибис“, тези типове постоянно влизат и излизат от щаба.
— Тази компания спокойно може да служи за посолство на Кали.
Хулио вече оглеждаше изходите.
— Знаех си, че не трябва да се съгласявам да идвам насам заедно с теб.
— Я се успокой, ese. Да видим какво ще направят. Може да позяпаме нещо интересно.
— Върви на майната си с всичките тия щуротии за ese — лицето на Хулио беше изкривено от страх. — Обзалагам се, че тези копелета имат значки, които наистина съществуват. Ако пожелаят, могат истински да ни арестуват. Да се хванат да ни проверят задниците от и до. Това ли искаш?
— Сериозно ли говориш? Могат да правят такива работи?
— Калитата ни изпреварват с много. Тук, долу, си в глутницата с големите кучета, ese — наблегна на обръщението Хулио подигравателно. Дръпна ръкава на Анхела. — Хайде да тръгваме, става ли?
Анхела реши, че другарчето му се е смахнало.
Едно време застаналият до него човек беше готов да остави фермер да си пъхне пушката в устата му и нямаше да мигне. Просто щеше да каже на човечеца с пушкалото, че Вегас му дърпа водното килимче и да си го цунка за сбогом. Грам шибан страх нямаше. Хулио просто щеше да поднесе документите и да чака да му издухат мозъка през тила.
Сега двама калита караха горкото копеле да се кълчи като трепетлика.
— Прави каквото ти отърва на теб — отсече Анхела. — Аз лично мисля да се помотая. Да видя какво са намислили дружките ни.
Хулио се поколеба, очевидно разкъсван между желанието си да избяга и копнежа си да запази уважението на Анхела.
— Твоето погребение си е — промърмори и си тръгна, като пъргаво се промъкваше през тълпата, и се изниза от местопрестъплението.
Анхела продължи да се върти около труповете, от време на време вдигаше по някой чаршаф с преструвката, че се занимава с официална работа, докато държи под око калитата, които обикаляха на свой ред мъртъвците.