— Можем да избягаме — предложи накрая Сара.
Да, но не можеха. Не и наистина. Ако Сара не работеше на Златната миля, все едно беше мъртва. А ако Мария не можеше да продава вода до „Тайян“, тя също щеше да умре. Живееха във време назаем.
— Ще говоря с Деймиън — заяви Мария. — Да видим дали няма да ни отпусне отсрочка.
— Не мога да ида там… — Сара не я гледаше в очите, докато го казваше, а почесваше глезена си на мястото, където каишките на сандалите ѝ с високи токове се бяха врязали в загорялата кожа. — Аз…
— Няма нужда да участваш. Аз ще говоря с него — каза Мария.
— Не мога… — Сара млъкна. — Той им отваря оградата нощем. Виждала съм ги. Отваря ги и ги оставя да обикалят из къщите… — тя потрепери. — Не мога да ида там.
— Вече ми разказа — отвърна Мария.
Само дето не беше. Не и с думи във всеки случай.
Вместо това Сара се беше върнала от нощния купон на Ветеринаря и се беше сгушила в Мария, треперейки в омотаните им чаршафи, макар че в мазето беше горещо като във фурна. Момиче, което беше отишло на купона с най-хубавата си дреха — елегантна черна рокля, прелестна и скъпа, купена ѝ от скъпар, отнасял се с нея като с принцеса. Беше отишла на онзи купон с надеждата да срещне хора, които са дупе и гащи с Ветеринаря. С надежда да намери златния си билет. После същото това момиче се беше прибрало с препъване след изгрев и се беше сгушило в Мария, сякаш тя може да я защити от онова, което беше видяла.
— Не можеха да тичат достатъчно бързо — не спираше да повтаря Сара.
По-късно Мария чу от други свидетели, че хиените са били пуснати в ограждението и че бяха загинали доня Аройо и русият ѝ приятел Франц. Хиените ги догонили и ги изяли — ленив и лесен лов, понеже хиените бяха свикнали на по-трудни преследвания, а не просто да разкъсат на парчета двойка тъпи зонъри, решили, че могат да крадат от Ветеринаря.
Но хиените плашеха Мария дори и когато не беше чувала разказите за случката. В жълтите им очи сякаш блестяха древни знания, все едно спомените им за глад, суша и оцеляване бяха много по-значими от тези на момичето. Струваше ѝ се, че докато я следват, казват, че скоро ще е мъртва, но те ще са си тук завинаги.
Ръмженето се усилваше, понеже я надушиха още хиени. Изникваха от изкормените къщи, които Ветеринаря им беше отпуснал, джафкаха и квичаха, смееха се и се кикотеха. Събираха се. И след това се юрнаха покрай момичето право към някакво ново развлечение.
Мария се обърна да огледа главния вход на имението. Отвъд железните решетки мъж с бяла коса мяташе окървавени парчета месо над участъка, който използваха хиените. Зверовете се трупаха и се зъбеха един на друг, кикотеха се и търчаха, подскачаха да хванат парчетата разкъсана плът, които прелитаха над мрежата и бодливата тел.
Бяха големи чудовища — и над дузина. Имаше достатъчно високи да застанат лице в лице с Мария. Прашни, диви и бързи, те се хвърляха да докопат някое парче и после отстъпваха да се наведат и да хапнат, обикаляха напред-назад зад мрежата нащрек и възбудени, напълно съсредоточени върху Ветеринаря, който им хвърли още месо.
Животните се надигаха и скачаха.
На Мария ѝ се искаше да вкара в някаква позната категория движенията на хиените. Да каже, че скачаха като кучета или се навеждаха като котки. Да ги сравни с нещо, което да съответства на собствения ѝ опит, само че те сами по себе си образуваха отделна категория.
Поредното парче окървавено месо се превъртя над намотките на телта. Една хиена се изправи на задни крака. Щракнаха челюсти. В тази паст можеше спокойно да влезе главата на Мария.
Ветеринаря се засмя на хитрия номер на животното, а ръцете му бяха окървавени до лактите. Групичка от хората му пушеха цигари и си предаваха кутията, хвърляха по едно око на улицата, докато хиените джафкаха и просеха от господаря си по още някое парче. Естебан беше сред групата. Забеляза Мария, ухили се и подвикна на Деймиън:
— Йо. Малката водна риха е тук.
Зад тях Ветеринаря извади нещо твърдо от кофата си. Човешка ръка. Хиените ѝ се нахвърлиха с кикот и щракащи челюсти.
Деймиън се запъти към портата.
— Мислех си, че си избягала през границата с всичките пари.
Въпреки че се канеше да покаже смирение, Мария се озъби:
— Питай Естебан за парите. Той взе всичко. Ето го, там стои.
— И какво очакваш, да ти го доведа? Да поседнем и да изпушим лулата на мира? Да обсъдим ситуацията като малки деца в училище?
Деймиън ѝ се усмихваше подигравателно… не беше дори изненадан, че не ѝ стигат пари. Знаеше, че не ѝ стигат.
Беше се уговорил с Естебан. Беше имал намерение да не ѝ стигнат.
— Вече си взехте парите.
Деймиън се хилеше открито, наслаждаваше се на цялата ситуация.