Анхела имаше чувството, че ще последва историите си право до дълбините на ада.
А сега се беше съсредоточила върху Джейми Сандерсън. От статиите, които пишеше, изглеждаше, че водният адвокат е нещото, над което е решила да окаже последен отпор.
Анхела проучи снимките ѝ.
Набраздена, изсушена от слънцето кожа, подивели светлосиви очи. Беше минала в лагера на местните. По неопределим начин се беше превърнала в чиста зонърка. Беше започнала да полудява. Изгубена беше в некартографирани територии. Точно това му направи впечатление, когато я срещна в моргата — тя го гледаше и той усети незабавно връзка помежду им. Човек, който е видял твърде много. Точно като него.
Беше я познал.
И тя също го беше познала.
Анхела се изправи и отиде до прозореца, за да погледне към умиращия град. Гледаше тълпите и клубовете по имитацията на улица във Вегас. Хората се преструваха, че си живеят живота. Щъкаха наоколо и мечтаеха за бъдеще, което вече им се беше изплъзнало от ръцете.
Над тях грееше поредният билборд на Търговската камара: „ФИНИКС. ВЪЗРАЖДА СЕ“.
При написването на първата си книга Луси Монро едва бе осъзнавала какво представлява Финикс — или какво е Вегас и какво е това загуба. Сега вече знаеше. И позна и него.
— А ако тя те е познала — промърмори Анхела, — значи, има прилична вероятност да знае още един куп неща.
Глава 14
Според Луси златната анон-карта от портфейла на Джейми изпъкваше като светещ фар. Джейми обичаше купоните, но не ходеше на Златната миля. Той не би бръкнал в бордей като „Апокалипсис сега!“ дори с десетфутова пръчка. Обичаше джаз и сумрачно осветени момчешки барове, не натруфения блясък и шум на хазарта и клубната сцена на Златната миля. И определено не такива кичозни постмодернистични клишета като знаменития „Апокалипсис сега!“.
Онова беше типът клуб, където калитата и скъпарите подбираха отчаяни тексаски момичета. Джейми никога не би слязъл толкова ниско.
— Има проклета удивителна в името — беше се оплакал веднъж.
— Може да е сложена за ирония? — предположи Луси.
— Не. Такива работи се раждат, когато данъчните облекчения на Финикс се чукат с наркодолари.
Бяха се разхождали една вечер по Златната миля, заобикаляха тексаски проститутки и дебнеха за някого, който би продал на Джейми малко мехурчета.
— И не че ще намериш това като официално становище — добави той. — Но позицията на Водното бюро е, че икономическото развитие е нужно и че развлекателна индустрия, която привлича външни долари, е приоритет за преразпределението на водата. Така че, мамка ти, не ме цитирай.
Златната миля беше опитът на Финикс да построи Лас Вегас на юг от реката. Да изцеди част от мангизите на хазартния капитал и да удари по противника така, както Вегас беше ударил по ЦАП.
Планът доведе до незначителен резултат, но въпреки провала на Финикс да изсмуче хазартните долари на града съперник все пак отвориха барове, ресторанти, казина и клубове и към града потече прилична печалба — скъпарите обичаха да се измъкват от „Тайян“ и калитата — да прескачат границата през уикенда. На чужденците им харесваха туристическата обиколка в апокалипсиса денем и купоните до безсъзнание нощем.
Места като „Апокалипсис сега!“ просперираха.
— Може би трябва да ползваме удивителни и в Борда по развитието — отбеляза мрачно Джейми. — ФИНИКС! ВЪЗРАЖДА СЕ!
Така че за Луси, докато ровеше в моргата из последните вещи на Джейми, анон-картата изпъкваше като някоя от кошмарните неонови реклами на Борда за развитие — цялата нашарена с удивителни и въпросителни.
Тя паркира пикапа си и грабна маската. Вятърът отново се усилваше тази вечер. Не ѝ се струваше, че се задава нова прашна буря, но по-добре перо в ръцете, отколкото птичка в небето.
На вратата на клуба бичеврати типове с прахови маски на „Келвин Клайн“, модели „Балистик“ и „Апокалипсис“, размахваха металотърсачи над мъжете и жените на опашката, докато вятърът риташе на минивихрушки около тях пясъка от уличното платно. Охраната притискаше пръсти към слушалките си, вслушваше се в нарежданията и присвиваше очи срещу летящия прахоляк. Момичета в плътно прилепнали рокли стояха на пръсти, шепнеха обещания и предлагаха подкупи, за да минат покрай кадифените въжета, а богати скъпари и калита щурмуваха вратите на клуба само с платежоспособността на шитите си по поръчка костюми.
Веднага щом охраната забеляза Луси обаче, включи на турбоскорост и я изрита. Всичко — от износената ѝ прахова маска до джинсите и тениската им подсказваше, че не ѝ е тук мястото.