— Хайде, де, Тимо, помогни ми.
Телефонът му звънна. Още преди той да отговори, тя вече чуваше как сестра му Ампаро почва да му се кара.
— Да ти помогна ли? — намръщи се недоверчиво Тимо, когато затвори. — И как да стане тая работа, а? Затънал съм до уши в снимки на мъртви тексасци. Обаче все още ми трябват думички. Ще вършим ли тая работа заедно, или как? Приятелят на Ампаро пак я е зарязал, така че храня всички с парите си. Имам си отговорности.
— Просто не искам да се занимавам вече с това колабиращо порно — обясни Луси.
— Бая му се радваше, когато ти плащаше сметките.
— Добре. Добре. Ще гледам да спретнем няколко бързи статии… — тя зачака. — Но имам и нещо друго. По-голямо.
— Ще печели ли награди? — заинтересува се той въпреки намеренията си.
— Няма гаранция… — но тя остави кукичката да се люлее и той сам да си представи каква печалба може да му донесе една наистина голяма история.
— С какво разполагаш?
— С името на един тип. Майкъл Ратан. Работи за „Ибис“.
— Мъртъв ли е?
Луси се разсмя:
— Не. Но мисля, че работи за Калифорния. Доста време рових във всичките им корпоративни бази данни в търсене на снимки и мисля, че това е нашият човек… — тя му показа снимка на телефона си. — Почти сигурна съм, че е скъпар, но не успях да се докопам до никаква друга информация за него. Не намерих дори служебен адрес. Нито домашен в „Тайян“. Чудя се дали някои от приятелите ти няма да успеят да го проследят.
— С какво друго за него разполагаш?
— Не е много. Работи за „Проучвания Ибис“. Това го потвърдих, но само защото техният корпоративен говорител е обявил преместването. Ратан е пратен тук като главен хидролог за проекта „Верде Аквифайър“. Сеизмични интерпретации, първични хидро…
— Аха, да. Хубаво. И какво още?
— Горе-долу това е всичко. Досието му е закрито за обществен достъп и частните ми проучвания дори не го показват в Аризона. Изкарват го, че все още е в Сан Диего.
— Е то, ако е богат, става по-трудно, много ясно. Тези хора си плащат, за да си държат личния живот за лична употреба.
— Мога да вложа малко пари в тази работа.
— Така ли? — наостри уши Тимо. — Някой ни спонсорира, а? Може да се свърши едно-друго с поети разходи.
Луси поклати глава:
— Не, нищо подобно, по-добре не се развихряй. Просто се водя по нюх. Така че парата идва от джоба ми… — тя отпи от бирата си. Пушката изтрещя, а едно от прерийните кучета се претърколи в прахоляка и застина.
— Хм… — нацупи се Тимо. — Е, ако си готова да кихнеш предварително, имам една дама, която се занимава с архива на комуналните услуги в „Тайян“. Ако твоя тип Ратан има сметка на свое име, а не на компанията, може да го изкараме по този начин.
— Колко време ще отнеме?
Той се намръщи:
— Е, трябва да я нахраня и напоя…
Луси отвори банковата си сметка и вкара сума.
— Мога да ти дам триста юана, ако си способен да го направиш бързичко.
Тимо се ухили и извади собствения си телефон. Чукна го в нейния и прехвърли парите.
— Явно с това ще се занимавам тази вечер.
Глава 15
— Сигурна ли си, че ще свърши работа? — надвика тътена на музиката Мария.
Тя подръпна подгъва на поличката си. Чувстваше се ужасно разголена във взетата назаем рокля. Едва ѝ покриваше задника. Сара я погледна окуражително и извика нещо, което потъна в шумотевицата в „Апокалипсис сега!“, след което издърпа Мария по-навътре в тълпата. Лицата на танцьорите проблясваха в поредица от сенки и цветни пулсации — кухи черепи, кървави петна, ледени скули. Замайващо тежки ритми и натиск на тела.
Мария се остави да я водят. Това беше светът на Сара — тя почти не го разбираше. Всичко беше ново и смазващо — басовият ритъм, тълпата, допирът на кожа върху кожа, роклята ѝ, разголеното ѝ тяло. Чувстваше се свръх нащрек за всичко. За плътта. За дъха. За ококорените очи. Зъбите на хората бяха сини под ултравиолетовите светлини…
Сара порови в чантичката си и натика нещо в ръката на Мария.
— Вземи го! — надвика глъчката.
Мария вдигна миниатюрната тубичка, донякъде на вид като течните сълзи, с които хората си прочистват очите, когато пясъкът във въздуха стане съвсем зле.
— Какво е това?
— Мехурчета.
Мария поклати глава и ѝ го върна: