Глава 16
Къщата на Луси Монро беше едноетажна и с ниска стреха. Дебели тухлени стени и лични соларни панели, здраво приковани към покрива, досущ пациенти на лудница с опасност за бягство. Старовремски „еко“ дизайн с веранда, засенчена с навес от хвойнови трупи, защитени от провиснал синьо-зелен гумиран брезент с такъв вид, сякаш е откраднат от стар Комиккон по времето, когато Финикс все още е успявал да провежда истински фестивали.
Под странен ъгъл в предния двор беше паркиран очукан форд с ръждиви джанти и надградени гуми — зверски пикап с вид, все едно е изкарал към милион мили в пустинята и все още гори от желание с бой да си пробие път навън от ада.
Няколко кокошки се пръснаха с кудкудякане пред теслата на Анхела, когато той паркира. Слезе и се облегна на колата. Повечето имоти в съседство с дома на журналистката бяха защитени със стени от циментови блокчета, които криеха от чужди погледи каквото се намираше зад тях.
Малко по-нататък по улицата му се стори, че забелязва бежански лагер — колиби от тенекия и шперплат и палатки „Келти“. Зачуди се дали пък някой е успял да прокара сонда до стара водоснабдителна тръба. Наблизо нямаше хуманитарни помпи, така че беше странно да има лагер. Кейс никога не би допуснала такова нещо във Вегас. Не може да оставяш хората да точат вода, ако не си плащат за нея. Още една причина Финикс да умира.
Анхела си сложи слънчевите очила и зачака.
Както прецени, ако Луси беше вътре, щеше да го наблюдава и да се опитва да реши какво да прави. Да го познае и вероятно да не ѝ хареса. Така че чакаше, даваше ѝ време да свикне с идеята, че си има посетител. Беше играл ролята на нежелан гост достатъчно пъти, та да е развил ритуали за процедурата. Беше превърнал в своя специалност доставянето на лоши новини на хора, на които предстои да изгубят водата си. Да се изправиш срещу неприемането, винаги беше опасен бизнес.
Анхела по навик взе да проучва покривите наоколо в търсене на камери и снайперисти, но нищо не му се наби в очите.
Под пикапа на Луси с изплезен розов език се въргаляше черно-сивкав помияр — мелез с австралийска овчарка. Изглеждаше твърде прегрял, за да му пука за нашественика. Едно пиле взе да кълве право пред носа на кучето. То дори не си даде труда да джафне.
Анхела реши, че е отпуснал на Луси Монро достатъчно време. Отвори вратата на дворчето и изстърга с нея натрупан прахоляк. Кучето наостри уши — не към Анхела, а защото едновременно се отвори и вратата на къщата.
Журната излезе отвътре — сянка, изпълзяваща изпод брезентовия навес под горещото слънце — и се спря спокойно, предизвикателно, пъхнала ръце в задните си джобове. Сурово каза:
— Какво правиш тук?
Когато я беше видял в моргата, му се стори различна. Беше издокарана с цел да получи уважение от ченгетата и медиците. По-професионална. Сега носеше прилепнали избелели джинси, които очертаваха бедрата ѝ, и тениска с обло деколте, провиснала свободно над малките ѝ гърди. Домашни дрехи, все едно я е заварил да си върши домакинската работа.
— Надявах се да поговорим — отвърна Анхела.
Тя врътна глава към колата му:
— Знаех си, че не си ченге.
— Не.
— Но се преструваш на такова.
Беше враждебно настроена, но въпреки това според Анхела си беше същата като предния път. Може да носеше различни дрехи, но очите ѝ бяха същите. Сиви очи, видели твърде много — и узнали твърде много.
Според него очите ѝ бяха като открити езера, каквито се срещат в дълбоките сенки на варовиков каньон. Спасение и упокой наведнъж. Студени води, които, когато коленичиш да отпиеш, ти показват собственото ти лице да те зяпа от дълбините. Пълно освобождаване. Място, където без съжаления може да се удавиш.
— Според мен предишния път не започнахме добре — каза Анхела.
— Мислиш ли?
Журналистката извади ръце от задните си джобове. В едната ѝ длан матово блестеше пистолет. Черен, малко по-голям от дланта ѝ. Кажи-речи само пълнител и късата муцуна на дуло, но въпреки това смъртоносен.
— Мисля, че знам за теб всичко, което имам нужда да знам.
— Стига, де! — Анхела вдигна ръце. — Не ме разбра правилно. Просто искам да поговорим.
— Както си говорил и с Джейми ли? С електрод в задника и малко ток по него? — тя вдигна пистолета.
Анхела се озова втренчен право в малката черна дупчица на дулото.
— Бъркаш ме с някого.
— Съмнявам се.
Тя се бои, осъзна той.
Пистолетът може да беше стабилен, но дамата беше ужасена. Дистанцираният хлад в изражението ѝ… тя си мислеше, че вече е мъртва.
Дяволите да го вземат. Тя смята, че оказва последен отпор.
— Не си търся неприятности.