— Но сега си се качила на покрива и крещиш с цяло гърло.
— Уморих се от всичко това — тя поклати глава. — Няма да повярваш за какви неща не пиша… — Луси сви рамене. Уморено махна с ръка. — А може и да повярваш… Нали си част от тях.
— Щом така казваш.
Тя се озъби:
— Водосрез от Вегас, който си мисли, че е голямата работа.
— Справям се доста добре — призна Анхела.
— Така ли мислиш?
— Още съм жив. Вегас също.
— Не — тя поклати глава. — Вие сте от Я група — стана рязко и отиде да надникне през прозореца. — Калифорния. Онези хора знаят как се играе играта. Лос Анджелис. Сан Диего. Компаниите от Импириъл Вали. Те знаят как да се бият за водата си. Във вените им тече. В кръвта им е. Те са убивали другите за вода пет поколения наред. Задобрели са… — Луси отиде до друг прозорец и надникна през него, оглеждайки удавения в слънце двор отвъд. Додаде: — Кейтрин Кейс си играе на сляпа баба. Едно време си мислех, че тя е важен човек. Водосрези като теб бяха торбаланите ми, благодарение на ЦАП… — тя поклати глава. — Но ти си едно нищо. Вече го знам.
— А твоят Джейми? — обади се Анхела. — Смяташ ли, че калитата са го убили?
Луси го погледна през рамо:
— Не са имали никаква причина. Даваше им онова, което искаха… — тя замлъкна за момент. — Бях решила, че са твоите хора. Лас Вегас.
— Определено не сме били ние, така че трябва да е била Калифорния.
Тя сякаш въобще не го чу. Каза:
— Преди известно време отидох да взема интервю от един човек. Този тип работеше във висшия ешелон на компания, занимаваща се с проучвания на водата в щата. Сондажи и хидрофракинг, хидроложки анализи — такива работи. Та седи си този човек срещу мен и си мисля, че ще говорим за сондажи и помпане, за презареждане на водни хоризонти. Може да споменем работата, дето я вършат в Тексас за десалинизация на подземните водохранилища из останките на Сан Антонио. Водни работи, накратко. И най-лошото, което може да направи, е да ми пусне малко дим под опашката, че Аризона има дълбок подземен хоризонт и как ще ни изфракират да станем Северна Дакота на водата или нещо също толкова малоумно. Вместо това той си носеше кървав вестничок. Хвърли го на масата… — Луси поспря и погледна към Анхела. — Поразгледал си кървавките вестничоци, а?
Анхела кимна:
— Снощи, като каза, че работиш за тях.
— Хубав начин да се представиш безвреден, ако си журналист — обясни Луси. — Отразяваш труповете, но не и историите зад тях. Тела без истории са си направо екстра… — тя си преправи гласа. — Само кръвта, ’спойджо. Само кръвта… — и се усмихна студено. — Така обича да казва Тимо.
— Приятелчето ти фотографът, нали? Говорих с него.
— Добър е в работата си. Както и да е, този град се разпада пред очите ти. Всички знаят, че нарковците се нанасят, работят върху съседни територии. Превръщат тексасците, нюмексиканците и половин Латинска Америка в мулета, които да се движат на север. Картелите от залива срещу картела „Хуарес“ и се бият кой ще контролира тези земи… но никой не пише за това — журната замлъкна, сякаш потънала в мислите си, но накрая добави. — Та ето ти го този тип, седи срещу мен и си носи и кървавото вестниче. Облечен е с костюм. С вратовръзка. С малки очилца. Сещаш се, от новите, дето имат АугРеален слой? Та седи си той и вместо да ми разправя, че се занимава със сондажи, казва: „Пишеш много статии, които са критични за Калифорния“ — тя се разсмя горчиво. — Човек да си помисли, че ме кастри Министерството на обществената информация в Пекин. Нищо подобно. Бяхме си само аз и този тип и окървавеният вестник помежду ни.
— И той е бил един от шефовете на сондажна компания?
— Да.
— За „Ибис“ ли става дума?
Луси го погледна безизразно:
— А, не така. Ако ми кажеш в кои компании се е инфилтрирал Лас Вегас, ще си спомня кои използва Калифорния.
— Туш — вдигна ръце Анхела. — Та значи, говорила си с този тип от „Ибис“ и той казал…
Луси се изсмя:
— Знаеш, че Аризона е преебана, когато Калифорния притежава компаниите, които уж би трябвало да им помагат да намерят вода — и пак се засмя. — Та да, този от „Ибис“ ми направи предложение. Можех да си пиша за каквото си искам, но примерно да спра да се тревожа какви ги върши тук и там Калифорния, и да прекарвам повече време в писане за други неща. Например да се съсредоточа повече върху преразглеждането на Споразумението за река Колорадо или на промените в състава на Министерството на вътрешните работи. Или върху Невада… — тя махна към Анхела. — Да пиша за невидимите водосрези на Лас Вегас. Или пък за това как съставът на Агенцията за извънредни ситуации не стига да се справи с ураганите в Залива и всичките торнада в Средния запад, с наводненията по Мисисипи и срутванията на вълноломите в Манхатън. Статиите с човешки елемент са прекрасно нещо. Да пиша за изтощения персонал на Агенцията и как федералното правителство не му стига енергията да се грижи за една камара тексасци, чиито градове току-що са пресъхнали. Има толкова много статии, които бих могла да напиша! — Луси се изсмя горчиво. — Той не ми казваше за какво да пиша. Просто намекваше, че може би си струва да помисля малко за всички онези други интересни истории, които имат нужда от разгласа. А после избута към мен пачка юани, дебела сигурно осем инча. Дори не се срамуваше от постъпката си. Просто ми бутна парите и стана. Каза: „Благодаря за отделеното време“ и излезе. Та ето ме, значи, седя с купчина пари и онзи гнусен вестник със снимка на някаква плувкиня, чиято кръв се оттича в сифона на празен плувен басейн, и са я наръфали диви кучета, които облизват кръвта. Седя си аз… — тя погледна към Анхела. — Ето така играе играта Калифорния. Кейтрин Кейс може да си отглежда колкото си иска тайни агенти, но когато се стигне до същината, Калифорния определя правилата. Калифорния не се ебава.