— Поддала си се.
Луси го изгледа замислено.
— Знаеш ли, в началото, когато някой ти казва как стоят нещата, ти се ядосваш, нали? Искаш да отвърнеш на удара. Да покажеш, че не се страхуваш. И го правиш. Пишеш нова статия за „Ибис“. Може да разкажеш примерно как Калифорния се напъва да изпомпва повече от „Лейк Хавасу“. Прокарваш връзка между аризонски политик и наркобос, който е сред шефовете на „Ибис“ и току-що е пъхнал петдесет бона на конгресмена Дуейн Рейнър, който пък съвсем случайно лобира да счупи последните мостове по Споразумението за реката и си е взел нова лятна вила във Ванкувър. Езотерични творения. Статии, които са по-сухи от пустинята, понеже копаеш през графици на пътувания и прехвърляния на пари. Никой не чете статии за бюрокрацията така, както гледат картинките в кървавките вестничоци, нали? Така, де, всъщност никой не ти чете статиите дори ако ги пишеш. Заради тези разследвания един път ме предложиха за „Пулицър“. Вероятно най-малко четената ми статия изобщо. Но за сметка на това се оказва, че всичките ми гуми са нарязани и не успявам да се докопам до интервю. И тогава осъзнаваш, че поне един човек чете каквото си писал. И точно този човек е наистина важният — Луси сви рамене. — Така се учиш. Не се пише за труповете, понеже на наркобосовете не им харесва. Е, поне не разказваш историите, довели до появата на труповете. И не пишеш за подкупи, тъй като политиците мразят такива работи. И определено не пишеш за калитата, защото те ще се погрижат да спрат завинаги писането ти.
— Много забрани.
— Писна ми от всичките.
— Значи си вдигнала всичките си бариери — Анхела кимна към пистолета ѝ. — Чакаш да дойдат да стрелят по теб.
Журната се засмя горчиво:
— Може да ми се ще да умра.
— Никой не иска да умира — възрази водосрезът. — Хората само така разправят. Но всеки, който се е приближавал до смъртта, не я иска.
Телефонът ѝ звънна. Домакинята му вдигна.
— Луси Монро — заслуша се. Стрелна с поглед Анхела, после сведе очи. — Така ли? Скъпар? — внезапно наостри уши. — Я пак повтори? Добре. Схванах. Не. Не точно сега… — още един поглед към Анхела. — Аха. Добре. Хубаво — и затвори. На госта си каза: — Трябва да си вървиш.
— Значи, няма да ми споделиш в какво се е бил забъркал приятелят ти Джейми?
— Не — отсече Луси. — И всъщност не смятам, че си ми нужен… — тя тупна с пистолета по бедрото си. Не го насочи към Анхела. — Трябва да си вървиш.
— Мислех, че тъкмо взехме да се разбираме.
Тя го изгледа странно:
— Всичките сте еднакви. Невада, Калифорния, другите — всички сте тук да съсипвате нещата и търсите начин да запазите водата от реката за себе си… — Луси врътна глава към прозореца и прашните покриви на Финикс отвъд. — Казваш, че никога не би направил това, което са причинили на Джейми, но вече си сторил и по-лошо на хората там.
— Не ние сме построили така недалновидно този град. Финикс сам си го е причинил.
— Тогава предполагам, че и приятелчето ти Восович сам се е утрепал.
Сега вече насочи пистолета към него.
— Еха! — Анхела вдигна ръце. — Пак ли се връщаме към това?
— Винаги е било „това“ — пистолетът в ръката на Луси не трепваше. — Махай се. И ако пак те видя наоколо, ще те застрелям. Въобще няма да те предупреждавам, преди да дръпна спусъка.
Сериозно говореше.
Преди това не беше сериозна, но сега, след телефонното обаждане, беше станала въплъщение на смъртта.
Анхела остави внимателно чашата си и се изправи.