— Правиш грешка — каза. — Можех да ти бъда приятел.
За момент си помисли, че ще му се отвори шанс да пробие защитата ѝ, но мигът отмина и Луси му посочи вратата с пистолета.
— Не ми трябва приятел — каза. — Имам си куче.
Глава 17
— Той е в „Тайян“. 51110. В списъка е „М. Ратан“ — Тимо се гордееше с успеха си.
Луси го задържа на телефона, докато караше пикапа под пържещото слънце на Финикс. Беше погледнала сто и един пъти в огледалата си, но не видя нито следа от водосреза и неговата яркожълта тесла.
Освен ако не си води и други хора.
Направи няколко бавни кръгчета, връщаше се по дирите си и криволичеше през изоставените улички в предградията, за да се убеди, че не я преследват, след това настъпи газта и се насочи към „Тайян“, докато Тимо щастливо дърдореше в ухото ѝ.
— Сигурен съм, че е същият тип, когото търсиш. Използвал е калска шофьорска книжка за документ за самоличност. Скъпар е точно както си мислеше.
Проблемът беше, че дори ако М. Ратан е скъпар, Луси определено не беше.
Веднага щом се добра до обществените атриуми на „Тайян“, пазачите на вратите на жилищните кули я спряха. Проклети да бъдат, ако пуснеха някаква потна зонърка да кацне просто ей така на главата на мистър М. Ратан.
Колкото и да я дразнеше това, не можеше да пробуди в себе си презрение към охраната. Тяхната работа зависеше от това да държат отвън дрипльовците от Финикс. Нейната работа беше да ги провали, но беше забравила да се приготви за ролята си заради прибързаното си изстрелване от сюрреалистичния разговор с вегаския водосрез.
Луси не беше скъпар. На охраната ѝ стигаше само да я погледне. Нищо във вида ѝ не подсказваше, че е изселничка или кали, или дори мила незаконна дилърка на мехурчета. Беше една идея прекалено прашна и една идея прегоряла от слънцето, прекомерно задъхана и видимо отчаяна.
Поне що се отнася до охраната, за тях Луси беше чиста проба местна зонърка.
Тимо го помисли за голяма смешка, като се сети колко пъти я е обвинявал, че е мокра.
— Май все пак си една от нас — засмя се в слушалката ѝ, докато тя продължаваше с усилията да си проправи път през охраната.
Пазачът повтори:
— Ако сте гост на мистър Ратан, ще трябва да го накарате да ми се обади, за да програмирам асансьора да ви качи горе.
Тя се отказа. Вече беше вдигнала достатъчно пара, докато се мъчеше да ги накара да звъннат горе четири пъти. Каза му:
— Ще опитам пак след малко. Имаме среща. Вероятно просто не се е прибрал още.
— Сигурен съм, че случаят е такъв — усмихна се мило пазачът. — Ако отговори, може да го попитате.
Луси се оттегли от вратите за достъп до жилищната част и прекоси към обществения площад на аркологията. Обиколи фонтаните и шадраваните, подмина мъглицата на водопадите, спускащи се от горните етажи. Престори се, че са ѝ интересни кафенетата и бутиците, които обсипваха площада, но не откъсваше очи от жилищните асансьори и охраната им, опитваше се да измисли начин да се качи горе.
51110. Пет-единадесет-десет.
Кула пет. Етаж единадесети. Апартамент десети.
Разполагаше с име, също и с адрес и не можеше да направи нищо по въпроса.
Целият ѝ устрем беше спрян от прекомерно професионално наемно ченге.
Седна на ръба на едно езерце с шарани и се загледа в двайсетфутовите плоски екрани, които висяха стратегически над обществената част и показваха новини и борсови сводки на английски, испански и китайски, като непрестанно информираха обитателите за часа и температурата в Шанхай.
Управляващият персонал и секретарките на „Тайян Солар Дивелъпмънт“ се смееха и си говореха в атриума, разделени със стъклени стени от външния свят, където местните им партньори ходеха навън в пустинята да инсталират слънчеви батерии и да опъват нови мрежи по варовиковите и кварцовите камънаци.
Никой щат не искаше да приюти зонъри, но до един бяха готови да вземат цялата слънчева светлина, с която те разполагаха, така че Финикс имаше затъмнения, докато частните компании продаваха насъбраното слънце на север, изток и запад през аризонските граници и зонърите вадеха пари.
Луси веднъж беше писала статия по темата. Беше получила мизерни прегледи за всичките си неприятности.
Един охранител мина покрай нея, после се върна за втори обход. Тя се намръщи.
Зад стените на аркологията Финикс се сриваше към най-дълбоките кръгове на ада, но „Тайян“ беше нещо различно. Не им харесваше, когато влизаха вътре огризки от апокалипсиса като нея.
Друг частен охранител премина край Луси. По принцип си прекарваха времето в ловене на деца, които се опитваха да се промъкнат и да пият от водните каскади, така че, естествено, нашественик като нея ги възбуждаше.