— Звучи интересно — Мария му подаде книгата, но той махна с ръка.
— Вземи я.
Както го каза…
— Ти заминаваш, нали? — попита момичето. — Ето затова не си против да платиш толкова много за нас със Сара.
Стори ѝ се, че му стана неудобно.
— Може и да тръгна.
— Кога?
Той сведе очи и не посмя повече да срещне погледа ѝ:
— Зависи… Скоро, предполагам.
Мария му тикна книгата:
— Задръж си я.
— Не мисля, че разбираш.
— О, разбирам. Това е книга. Не ми трябва книга да ми каже колко са тъпи хората. Това вече го знам. Ако имаш книга за това как се минава границата, без да те спипат дроновете — ето такава ми трябва. Може би книга и за това как да не те наръга койот — като всичките онези типове, дето ги копаят по телевизията… — тя изгледа гневно клиента си. — Не ми трябват книги, които разказват как са стояли нещата едно време. Всички говорят за „едно време“. Трябва ми книга за това как се очаква да живея сега. Освен ако не разполагаш с такава, не ми трябва излишна тежест — тя махна към захвърленото на плота томче. — Сериозно говоря. Това чудо е хартиено.
Стори ѝ се, че го е обидила.
— Първо издание е — каза Майк в своя защита. — Хората ги ценят. Можеш да го продадеш, ако решиш…
Но на Мария не ѝ пукаше. Внезапно ѝ беше дошло до гуша от него. Да бъде любезна с някакъв тип, който иска да ѝ даде книга за четене, та да се чувства добре от факта, че я е изчукал и напуска Финикс при първа възможност, която му се отвори?
— Просто си я задръж.
— Съжалявам — промърмори Майк. — Мислех, че ще ти бъде интересна… — напъха си документите обратно в книгата и я сложи настрана.
— Както и да е. Няма нищо — тя се поколеба. — Може ли да си изпера дрехите?
— Разбира се — той кимна, на вид почти толкова уморен и смачкан, колкото тя се чувстваше. — В стаята ми има халат. Може да го облечеш, докато дрехите ти се перат. Опери и тези на Сара.
— Благодаря.
Тя се насили да му се усмихне по-широко, отколкото имаше желание — опитваше се да залепи счупеното и хидрологът май се поразведри. Може и да не ги вземеше със себе си, като си тръгне, но поне би могла да измъкне бакшиш от него. Или поне по още една нощ за себе си и Сара.
Мария се върна в спалнята и свали кърпите си. Потърси халата. Приятелката ѝ се обърна и се разположи върху цялото легло с опънати ръка и крак, но не се събуди.
Мария се поколеба, загледана в русокосото момиче и зарадвана, че то спи. Доволна, че ще си поспи до късно и поне веднъж — спокойно.
„Влюбена ли съм в нея?“ — запита се.
Знаеше си, че беше желала Сара. И че въобще не се интересуваше от Майк. Определено не и както го искаше Сара. Майк беше мил. Мария бе попадала на предостатъчно готини момчета в живота си, но да гледа Сара, ѝ се струваше така забранено и всепоглъщащо, както когато майка ѝ я спипа да се гали, докато гледаше в един таблет снимки на актрисата Амали Ксю. Когато беше със Сара, се чувстваше наелектризирана, все едно е сграбчила оголен кабел. Мария знаеше твърдо, че не иска да загуби приятелката си.
Порови из оплетените чаршафи за останалите им дрехи. Сръчка Сара:
— Знаеш ли къде ти е полата?
Русокоската промърмори нещо и я отблъсна.
— Добре, сама си пери нещата тогава.
От дневната се разнесе звънец. Мария застина, внезапно осъзнала, че е гола. Къде беше халатът на Майк?
Надникна през вратата на спалнята. Нечий глас каза:
— Здрасти, Майки, дърт копелдак такъв, как върви?
— Ти пък какво правиш тук, мамка му? — обади се Майк. — Казах ти, че ще се срещнем по-късно.
— Реших да не чакам.
— Ка…
Чу се влажно тупване. Последваха викове. Също и още удари и изпъшквания.
— Дявол го взел, Майк, ама че ти е твърда физиономията, мамка му! А сега какво ще речеш да поговорим за… о, не така!
Чу се приглушено изкашляне. Мария съгледа Майк да се препъва заднешком, стиснал рамото си. Последва го мъж с прицелен в него пистолет.
— Чакай! — изпъшка Майк. — Имахме сделка!
— Определено. И тя е, че ти ми даваш каквото искам, и си обираш крушите от Финикс!
Майк се хвърли към онзи с пистолета. Оръжието пак се изкашля. От тила на хидролога шурна кръв. Той се катурна заднешком.
Мария скочи към Сара. Изсъска:
— Събуди се! Скрий се!
Опита се да я измъкне от леглото.
— Остъй ме — простена Сара. — Остъй ме на мира!
От другата стая се разнесоха гласове:
— Що го утрепа, мамка ти?
— Щяхме да го гръмнем все някога, нали?
— Все пак трябваше да го питам къде са правата!
— Съжалявам, брато. Случват се такива работи.
— Шибаната му мамица. Претърси апартамента…
Мария сграбчи Сара за ръцете и я дръпна. Чуваше, че идва някой. Стъпки по дъсчен под. Все по-близо и по-близо.