Тя се хвърли на пода до леглото, щом вратата се отвори.
— Ка… — стресна се Сара.
Пистолетът се изкашля.
Мария се напъха под леглото, а оръжието изтрещя отново. Тя застина в скривалището си, като се опитваше да не скимти, натикана в тясното пространство.
— Дявол го взел, каква каша — обади се нечий глас.
— Какво има тук? — подвикна другият от дневната.
— Някаква тексаска чукалка…
Стъпките се отдалечиха.
— Нямаше нужда да ѝ гръмваш задника.
— Копелдачката повърна върху мен.
Сърцето на Мария тупкаше толкова силно в ушите ѝ, че едва чуваше гласовете на мъжете. Разговорът им заглъхна, докато обикаляха апартамента, а думите се сливаха в повишаването и затихването на разговора, изумителен със спокойствието си.
Те току-що бяха убили двама души, но звучаха така, все едно си приказват на чаша кафе. Момичето чу единия да се смее. Отваряха шкафове. Не спираха да си говорят.
Стъпките се върнаха.
„Моля те, не, моля те, моля моля.“
— Тези копелета от „Ибис“ определено знаят как да си живеят — коментира мъжът.
— Сметките им са служебни.
Мария виждаше обувките му. Черни каубойски ботуши, толкова близо, че можеше да се протегне и да ги пипне. Лъснати и скъпи. Ботушите спряха на място. Пистолетът пак плю и Мария трепна.
Дали се подсигуряваше, че е убил Сара? Или го направи просто за забавление?
Мария осъзна, че плаче. Чувстваше сълзите, които се стичаха по бузите ѝ. Зрението ѝ се замъгли. Под леглото, скована от страх, тя хълцаше, но от устата и не излизаше нито звук.
Плачеше мълчаливо, спотаена като мишка, и се молеше мъжът с ботушите да не забележи, че пръснатите из стаята момичешки дрехи са прекалено много и че на килима са захвърлени четири обувки на висок ток.
Мария плачеше от ужас и от мъка. Все още усещаше топлата ръка на Сара в своята, пръстите ѝ, изплъзващи се от хватката ѝ, докато се гмурваше в скривалището си…
Заплака, тихо и безнадеждно, наясно, че сънищата ѝ са се сбъднали. Независимо дали ангел, дявол, светец или призрак бе шепнал в ухото ѝ, тя като пълна глупачка не се вслуша в кошмара предупреждение и сега беше твърде късно да стори каквото и да е, освен да се моли за прошка и спасение.
В другата стая трополенето и стърженето продължаваха.
— Тук няма нищо — каза единият от мъжете. — Претърси спалнята.
Моля те не моля те моля моля.
Глава 19
Охранителят вървеше редом с Луси, за да се убеди, че наистина ще напусне.
Беше виждала да прогонват хора и преди, но не беше обмисляла процеса от перспективата на прогонения.
Веднъж седя в кафене „Сагуаро“, от другата страна на площада, на среща с китайски инженер, специалист по биодизайн. Той говореше за това как езерцето, до което седяха, всъщност е част от цялостната структура за пречистване на водата, как всяко стръкче зеленина и всяка рибка са щателно създадени и подбрани да изпълняват специфични задачи за почистване.
Насред разговора Луси беше видяла охраната да изкарва един човек навън. Отпиваше от кафето си и наблюдаваше какво се случва. Съжаляваше човека, но не изпитваше отчаянието му.
А сега подкарваха навън нея и посетителите в кафенето се преструваха, че не се случва нищо интересно.
Зад нея някой изпъшка. Звукът беше достатъчно силен, та Луси се обърна.
Почти очакваше да види някой наръган — така уплашено и зашеметено ѝ прозвуча възклицанието. Човекът обаче стоеше вцепенен и зяпаше нагоре. Мнозина други наскачаха на крака със зейнали усти. През целия площад „Тайян“ премина вълна на почуда. Всички гледаха небето с изненада и тревога. Не, не небето…
Мониторите. Гледаха огромните телевизионни екрани, които висяха над атриума.
Луси проследи погледите им.
— Какво, по дяв…
Ченгето я сръчка да продължава нататък, но тя отърси хватката му.
— Чакай!
Той пак посегна да я сграбчи, но после на свой ред спря и ето на, вече не бяха охранител и нарушител, а двама души, гледащи телевизия. Двама души заедно, внезапно станали брат и сестра поради промяната в обстоятелствата.
Горе на екраните се появиха изображения на огромно, спокойно езеро. Язовирна стена. Текстът под снимките гласеше: „Водохранилище «Блу Меса». Гънисън, Колорадо“.
Лазурен скъпоценен камък, излят сред жълти глинени скали, назъбени канари и магнолии.
В единия край на езерото земният насип затапваше дълбок, назъбен каньон и спираше сините води от изливане в него.
Само дето от преградената фасада на язовирната стена се процеждаше вода. Три отделни водопада. И разпенените струи видимо нарастваха.
Луси успя да различи катерещи се по стената хора, търчащи като миниатюрни мравчици — смалени в сравнение с течовете, които се бяха отворили. Една кола хвърчеше по магистралата, минаваща върху язовирната стена.