— Въпреки това е кодирано — обади се единият. — Искаш ли да го вземем с нас? Да поработим над паролата?
— Пробвай с рождения му ден.
— Вече пробвах. Рожден ден. Майчино име. Всички лесни щуротии. Разбиването ще отнеме известно време. Ако имаме късмет, може да го замерим с няколко речника, но все пак ще отнеме време.
— Не разполагаме с време.
— Искаш да кажеш, че ти нямаш време.
Телефонът в апартамента звънна.
— Искаш ли да вдигна?
— Не, не искам да вдигаш, pendejo. Искам паролата на този шибан компютър!
Телефонът спря да звъни, Мария предположи, че някой от убийците го беше изключил.
— Времето изтича.
— Виж дали не си е записал някъде паролата.
Към спалнята отново се насочиха стъпки. Мария затаи дъх.
Сега вече нападателите претърсваха щателно. Щяха да погледнат и под леглото за онова, което им трябваше. Знаеше си. Виждаше вече ботушите на мъжа и след това как се навежда, ръцете му — на инчове от лицето ѝ. Пребори се с желанието да помръдне и да изпълзи встрани.
Ръцете вдигнаха панталоните на Майк и преровиха джобовете.
„Моля те, Божичко, не ги оставяй да ме спипат. Санта Муерте. Майко Мария, моля те моля моля моля.“
Мария размърда устни в молитва, но не можа да спре пикочния си мехур от изпразване още докато убиецът ровеше в панталона, от който измъкна портфейл.
— Виж дали тук има нещо интересно.
В слабините на момичето взе да се излива гореща урина. Звукът от попиването ѝ в килима прозвуча като крясък в ушите ѝ. Мария се опита да спре и не можа. Болката в мехура ѝ беше като нож. Помъчи се да пишка тихо, ужасяваше се, щеше ѝ се да е свършила, но тялото ѝ се съпротивляваше и имаше още, всичката тази алчно нагълтана вода, а мъжете продължаваха да си приказват, все едно нищо не е станало…
Мария чу отварянето на хладилника.
— Искаш ли портокалов сок?
Никога нямаше да си тръгнат, осъзна тя. Бяха дяволи, щастливи да живеят сред мъртъвците.
Нещо студено и мокро докосна голия ѝ гръб. Капка вода. И още една.
„Какво…“
Още една капка.
Dios mió.
Кръвта на Сара се просмукваше през матрака. Капеше студена на гърба ѝ. Мария се пребори с желанието да изпълзи изпод леглото, за да избяга от мъртвата кръв на приятелката си, а стъпките се върнаха в спалнята.
Изтрака отворената врата на килера. От мястото, където се криеше Мария, краката на убийците не се виждаха, но ги чу да ровят в шкафовете. Бяха в стаята и я обикаляха. Щяха да я намерят. Беше въпрос само на време, преди да проверят под леглото.
— Копеленцето добре е празнувало, а?
— Кофти късмет за кучката.
— Хубавка е обаче.
— Какво, да не ти се ще да я опънеш?
— Нямам нужда да утрепя някоя пичка, за да ѝ се пъхна в гащите. Ти си падаш по умрелките, кретен такъв.
Вторият тип се разсмя:
— Не викай хоп, преди да си скочил. Мъртвите момичета не мрънкат как не си им се обадил след случката.
Просто си идете вървете си махнете се, молеше се Мария.
— Нали знаеш, че всичко това щеше да е адски по-лесно, ако не го беше пречукал?
— Какво да ти кажа? Копеленцето не беше Мека Мария. Не си мисли, че мнозина посягат към пистолета ми ей така.
Вече и двамата ровеха в килера.
— Все пак исках да го поразпитам — оплака се първият.
— Нали взе компютъра, таблета и телефона му. Главата си залагам, че ще се оправиш.
— Ако успея да ги отворя.
На вратата се почука.
Двамата незабавно млъкнаха.
Мария затаи дъх заедно с тях.
Второ почукване.
Нападателите се изнизаха от спалнята с внезапно потайни стъпки.
„Ченгетата“ — помисли си Мария, облекчена. Бяха чули нещо.
Щяха да я спасят. Щеше да избяга. Щеше да избяга при Тууми. Да изчезне. Преди това беше твърде горда да му се довери, но сега знаеше, че е готова на всичко, стига да се скрие под крилото на този човек. Тууми беше почтен. Тя щеше да се стопи в градската зона на здрача. Нищо не би могло да върне Сара, но тя поне все пак можеше да потърси безопасност. Щеше да съблазни Тууми. Да му даде каквото му се ще. Да го накара да я вземе. Да го накара да я иска. Да го направи щастлив с нея. Нямаше значение, че тя не го иска. Щеше да го накара той да я желае.
„Всичко. На всичко съм готова. Моля те, Господи. Помогни ми. Санта Муерте. Помогни ми. Ще ти се моля. Всичко ще сторя.“
Пак се почука.
— Е, проклет да съм — изсмя се единият от нападателите.
Мария чу вратата да се отваря.
Някаква жена поде:
— Майкъл… — но гласът ѝ пресекна след тежко тупване и пронизителен болезнен вик.
Вратата се хлопна. Последваха сумтене и приглушени удари — глухи, далечни и пълни с ужас.