— Тук ли беше, когато го убиха?
— Криех се под леглото.
Белязаният се смълча, видимо стреснат. Мария добави:
— Но оставих да я гръмнат, а аз се скрих. Оставих да я гръмнат!
Мъжът кимна и обмисли новината.
— Извадила си късмет.
— Така ли е станало? — тя още чувстваше как ръката на Сара се изплъзва от хватката ѝ. — Късмет ли е, когато убият твоята… твоята… най-добра приятелка, но не се сетят да търсят допълнително момиче?
— Да — отвърна той с мрачно изражение. — Късмет е, и то адски. Когато Кльощавата дама почука на вратата, винаги е късмет, ако те пропусне.
Каза го с тон на искрен вярващ. Като пери-веселяците в съживителските шатри, дето са наясно с истината и Господа по начин, който хората отвън никога не биха разбрали.
За миг лицето на белязания доби особена мекота, но след това той попита:
— Видя ли кой го стори? — и топлотата изчезна, а той се превърна в поредното ужасяващо чудовище като всички останали, приклекнал на пода с разплискана наоколо кръв.
Мария отклони очи.
— Видях само краката им. Криех се под леглото.
— Имаше ли тук и друга жена? С къса кестенява коса? Англа? На средна възраст, да речем? Да е влязла и да е говорила с тези типове? Или е дошла да говори с твоя човек?
— Не беше мой човек.
— Не те съдя.
Мария поклати глава:
— Те я отнесоха.
— Значи е имало все пак жена?
— Аха — тя поклати глава. — Удариха я. Търсеха нещо на компютъра на Майк.
— Намериха ли това, което търсеха?
Мария се замисли за момент.
— Съмнявам се. Трябваше им парола.
Мъжът направи кисела гримаса, докато отново оглеждаше апартамента. Стана и изтърси една женска чанта. Дръпна нещо с връхчетата на пръстите си и го прибра в джоба си. Хвана Мария да го зяпа.
— Следях жената — обясни. — Сложих ѝ бръмбари в чантата и в колата… — въздъхна. — Не мислех, че ще си влезе преспокойно право в капана.
Той се приближи и отново погледна Майк, проснат с полуразтворен халат.
— „Ибис“ — каза, вдигна визитка и прочете името. — Мъртвец от „Ибис“… — погледна мъжа. — И в какво се е забъркал „Ибис“, Майкъл Ратан?
— Сондираше за вода — обади се Мария.
— Така ли ти каза?
Тя имаше чувството, че белязаният ѝ се подиграва, и това не ѝ хареса.
— Каза, че сондират и фракират за вода и се опитват да отворят нови водоносни хоризонти… — погледна го сърдито и добави: — И каза, че няма да я бъде тая.
Белязаният мрачно се изсмя.
— Е, поне това определено е вярно… — той прибра портфейла на Майк и отново огледа апартамента. Обърна се към Мария. — Имаш ли кой да се погрижи за теб? Място, където можеш да си починеш и да не си товариш главата? Ще се намери ли кой да те наглежда, да се увери, че ще се събудиш?
— Какво ти пука?
Той ѝ се стори изненадан, после се замисли.
— Права си. Не ми пука.
Отново претърси набързо апартамента, после излезе през вратата и остави Мария насаме с кръвта.
Глава 23
Анхела нямаше никакви причини да се загрижва за чукалката и имаше всички основания да си обира крушите оттам.
Каквото и да беше станало в апартамента, то включваше всичките му аларми. Не заради телата и не заради кръвта — беше виждал предостатъчно и от двете. Проблемът беше, че където и да идеше, убийците бяха минали преди него и пречукваха хората, които можеха да му дадат отговори.
„Във Финикс никога не вали освен когато валят трупове.“
А труповете наистина валяха. Тексаски проститутки и висшият ешелон на „Ибис“, и ласвегаски шпиони, и водни адвокати от Финикс, и упорити журналистки. Напомняше му ситуацията долу в Мексико, преди Картелните щати да вземат пълния контрол. Хората мряха право пред ресторантите и магазините за коли, люшкаха се по надлезите и много от тях — също като журната — изчезваха и не се връщаха повече.
„Трябваше да я следя по-отблизо.“
Колкото повече умуваше по въпроса Анхела, толкова повече цялата игра му се струваше нагласена. Каквито и права да беше продавал Джеймс Сандерсън, те летяха като есенни листа по вятъра и нямаше начин да се добере до тях без друга следа.
Анхела излезе от коридора на жилищния квартал и влезе в галерията, гледаща отгоре към един от многото атриуми на „Тайян“.
Аркологията беше построена до голяма степен като посестримите си „Сайпръс“ — лично постижение на Кейтрин Кейс — с дълбоки тунели надолу в студената земя за обмен на въздух и многобройни атриуми за освежаване и преработка на вода, които позволяваха също така на естествената светлина да проникне в жилищните комплекси.
Анхела стигна до пътеката на горния парк, която лениво се виеше надолу по нивата. Зеленина и влага, аромат на цитрус… усещането беше толкова познато, че заподозря дали „Тайян“ не са сключили договор със същите биотектни фирми, които използваше и Вегас.