— Така изглежда.
Анхела огледа хората наоколо в опит да измисли начин за измъкване от капана, но не видя помощ в множеството китайски технически таланти и зонърни финансисти, които зяпаха как лайната хвърчат до тавана в Колорадо.
Забеляза калито джогър да продължава с разгрявката. Май никой не гледаше конкретно към Анхела. Или пък със спътничката си бяха достатъчно добре костюмирани, та да не им обръщат внимание. Двамата кали, които беше подминал преди това, отново слизаха надолу — виждаше ги на вратата на стъкления асансьор.
— Направи ми една услуга — помоли Анхела Мария. — Погледни бавно и полечка към спускащия се асансьор. Да познаваш някого от тези двамата вътре? Те ли са убили приятелката ти?
Тя погледна за миг, после обърна отново взор към телевизора.
— Аз… всъщност не ги видях. Само обувките им.
— И тези носят други?
— Да — тя свъси вежди. — Единият тип беше с каубойски ботуши. И джинси. Не с делови костюм.
— Но са били двама души и са отвели жената? — уточни Анхела. — Сигурна ли си? Поне единият носеше ли костюм?
— Не знам. Не мисля. Но повечето време само ги чувах.
— Тя е била жива обаче, когато са я извели?
— Така мисля. Искаха да ѝ задават въпроси.
Анхела отново огледа калитата.
— Сигурна ли си за каубойските ботуши?
— Аха — прозвуча му уверено.
Той разочаровано се облегна на пейката. Никой от шестимата калита, които беше забелязал досега, не носеше обикновени дрехи. За миг се беше надявал, че може да намери улика какво се е случило на Луси. Ако не беше вече мъртва, скоро щеше да бъде. Професионалистите не оставят свидетели.
— Приятел с дамата ли си бил? — попита Мария.
Въпросът хвана Анхела неподготвен.
— Не. Защо?
— Не знам. Рекох си, че може да е твоето момиче или нещо подобно. Струва ми се, че ужасно се притесняваш за нея.
Той поумува по въпроса.
— Тя беше… Бая твърдост има в себе си. Истинска корава дама. Май това ми допадаше у нея — сви рамене. — Разбир’са, беше си журна с наистина високи принципи. И такива простотии обикновено те утрепват накрая.
— Глупаво — съгласи се момичето.
— Аха — въздъхна Анхела. — Ще се изненадаш колко много хора си бъркат приоритетите.
Калитата се събираха на група — цяла купчина — и внезапно до един се заобръщаха в посока на Анхела и взеха да посягат към слушалките си и да говорят с приятелите си.
— Струва ми се, че ни забелязаха — каза водосрезът.
Изправи се бавно, протегна се и разбира се, калитата тръгнаха напред. Спокойно, също като него. Но все пак се размърдаха.
Анхела огледа атриума за последен път, като обърна внимание на преливния басейн там, където водата течеше през ръба и се спускаше надолу. Водопад до ленивото езеро, филтрация, ферми…
Приближи се до наблюдателната ограда. Четири етажа по-надолу имаше лилии и езерца.
Калитата се събираха около ръба. Имаха си значки. Истински полицейски значки, които можеха да издържат проучването на охраната на „Тайян“.
Анхела погледна към Мария:
— Можеш ли да плуваш?
Глава 24
Най-ужасяващото нещо у похитителите ѝ беше деловото им държание.
Ефикасни като роботи, я преведоха жабешката през горещината, пъхнаха я на закрито и я вързаха за стол, без да ѝ дадат възможност да избяга или да се съпротивлява.
Най-накрая смъкнаха торбата от главата ѝ и тя откри, че единият подрежда на кухненски плот лъскави инструменти за мъчения.
Другият беше яхнал наопаки един стол и я гледаше с лека усмивка.
— Е, здрасти, Луси Монро.
Мъжът си беше свалил балистичното яке и го беше окачил на съседния стол. Носеше безръкавна тениска, под която се показваха татусите по ръцете му — дракон, увит по едната, а на другата — икона на Ла Санта Муерте, Лейди Смърт, изобразена с бляскави детайли.
— Харесват ли ти татусите ми? — попита, като видя в каква посока гледа пленничката му.
Луси изпробва въжетата си — добра работа бяха свършили с нея. Глезените ѝ бяха вързани за краката на стола, ръцете — издърпани зад гърба и омотани и на лактите, и на китките. Въжетата се врязваха в кожата ѝ и се затегнаха, когато ги задърпа. Пръстите ѝ изтръпваха от прекъснатото кръвообращение.
Похитителят ѝ наблюдаваше с лека усмивчица, сякаш беше наясно точно какво се опитва да постигне тя.
Татуси. Козя брадичка…
— Познавам те — светна се Люси. — Ти си онзи от моргата. Едното фалшиво ченге… — преглътна. — Работиш за Вегас.
Тя погледна към другия тип, който нареждаше ножовете и клещите. Не беше другият водосрез. Имаше вид по-скоро на прибран от улиците cholobi. Целият в татуси — по лицето и тялото. Плешив, с пронизващи гладни очи.