На Луси ѝ се прииска да може да прати съобщение на Анна и децата ѝ. Да ѝ каже… нещо. Да не се притеснява за нея? Че ги обича? Що за съобщение се предполага да пуснеш, когато знаеш, че ти предстои да те измъчват и убият?
Абсурдно, Луси се сети за Анна и ръчно изработените ѝ картички.
„Никога повече няма да усетя дъжд.“
Проумяваше го все по-ясно и по-ясно. Щеше да свърши на снимка в някой от кървавките вестничета на Тимо. Точно като всички останали, приключили в празните плувни басейни. Просто поредният труп. Просто поредният образ за разцъкване в някой воайорски новинарски сайт.
#Swimmer
#PhoenixDowntheTubes
#BodyLotty
#ReportersWithoutBorders, ако някой успееше да я разпознае…
— Какво точно искаш? — попита Луси. — Ще ти кажа всичко, което пожелаеш. Само не ме наранявай, моля те!
— Добро момиче! — усмихна се мъжът. — Нека започнем с приятелчето ти Джеймс Сандерсън. Той имаше за продан едни водни права.
Луси кимна:
— Да.
— Както стигна до мен слухът, тези права били по-старши и от тези на господ. Като нищо са най-старшите, съществували някога. Стари, ама като от Вехтия завет. Нали и ти така си научила?
— Да.
— Чудесно. Благодаря… — той се усмихна. — Сега да видим… съществуват ли наистина?
— Джейми каза, че ги има.
Похитителят я погледна разочарован:
— Не си ли ги виждала?
Луси поклати глава:
— Не беше толкова откровен.
— Аха. Копеленцето много добре ме изигра и мен. Така, де, ето ме, значи, мисля си, че се кани да ни продаде едни сладки водни права, а накрая оставам с празни ръце, понеже гадинката вече ги е продал на Калифорния… — брадаткото се засмя. — Копелето хубавичко ме поразигра.
— Казах му, че се държи глупаво.
— Знаела си за сделката? — той се усмихна. — Докато му вадех очите, не пропуснах да го уверя, че двойните игри не се отплащат… — мъчителят се спря за момент. — Искаш ли да пийнеш вода? Жадна ли си?
Луси преглътна. Поклати глава. Похитителят ѝ вдигна очи към плешивия cholobi зад нея. — Приятелчето ми зад гърба ти наистина иска да те види как страдаш. Но му казах, че ще се въздържа поне докато ми казваш истината.
— Истината ти казвам.
— Което е хубаво — брадаткото се наведе напред и се вгледа в лицето на пленничката си. — Това е добре.
Ножът висеше свободно между пръстите му и сякаш съвсем случайно се отпусна между краката ѝ, опрян във вътрешната страна на бедрото.
— Та нека ти споделя проблема си — продължи похитителят. — Докато вадех очите на приятелчето ти, той ми каза, че е продал тези права на калитата… — ножът се раздвижи с лениви, ласкави движения. — Хубаво, не го приех особено лично — така, де, знаем, че тези копелета имат пари. Но има нещо странно. Калитата явно също не успяха да намерят правата. Имаха си хора да търчат нагоре-надолу като бесни да търсят същото, което и аз. Приятелчето ти Джейми се закле, че ги е продал на Калифорния, но никой не ги притежава… — брадаткото се усмихна, като продължи да гали бедрото на Луси с ножа. — И ето ти едно съвпадение, което ме накара да се замисля. Виж сега… постоянно се натъквам на теб. Ходиш навсякъде, където и калитата. И си навсякъде, където е бил и бедният Джейми. А това ме кара да си мисля, че си по-навътре в нещата, отколкото казваш.
— Не съм! Нищо не знам. Джейми и на мен ми спомена, че е продал правата. Че просто се ебава с Вегас. Искаше да си го върне на Кейтрин Кейс. Само това знам!
— Момчето беше амбициозно. Трябва да му го призная… — ножът се плъзна нагоре по бедрото на Луси. Притисна се към слабините ѝ. Задържа се там. Обещаваше насилие. Острието потегли нагоре по стомаха ѝ и се пъхна под ризата ѝ. Връхчето я боцна.
— Кажи ми само какво искаш да знаеш! Ще ти го кажа! Няма нужда да ме нараняваш! Ще ти помогна!
— Не се притеснявай. И до това ще стигнем.
С едно движение брадаткото с дракона резна с ножа нагоре, разцепвайки тениската ѝ, и разголи Луси.
— Хубави цици — каза. Обърна се към асистента си. — Дай ми електрическия кабел. Не искам да ме опръска целия с кръв.
— Но аз нищо не знам! — възрази Луси.
— Не се безпокой за това. Всичко е само бизнес.
По времето, когато бяха свършили с бичуването, тялото на Луси беше нашарено цялото с огнени линии и тя трепереше от неконтролируеми спазми на ужас. Гласът ѝ беше пресипнал от пищене.
Мъчителят ѝ обърса чело с усмивка.
— Дявол го взел! Запотих се!
Отиде в кухнята и наля чаша вода от урната. Пи. Върна се с чашата.
— Жадна ли си? Искаш ли една глътка, преди да се хванем пак за работа?
Луси призова цялата си омраза и му се изплю в лицето. Мъчителят ѝ отскочи назад изненадан. Тя затаи дъх в очакване на насилие, но вместо това той се усмихна, което някак си беше по-лошо. Обърса плюнката от лицето си. Огледа мокрите си пръсти, после размаза лигата по собствената ѝ буза. Луси се опита да го ухапе, но той беше твърде бърз и за това, сякаш знаеше точно какво ще опита да направи.