— Проклятие! — похитителят ѝ се намръщи. — Нънам що ми се струва, че казваш истината… — въздъхна. — Но все пак трябва да се уверя! — и стисна разплаканото ѝ лице между шепите си. — Не се притеснявай. Ще те ликвидирам бързо, щом приключа! — изправи се и отиде до плота. Взе ножа.
О Боже. Не. Не не. Моля те не!
Луси започна да пищи още преди брадатият да преполови пътя до нея.
И не спря много дълго време.
Глава 25
Мария се удари във вода, твърда като бетон. Потъна, вцепенена, след това се заблъска да докопа повърхността.
Само преди миг белязаният тип я питаше дали може да плува, и след секунда задникът я беше метнал през перилата, за да падне от четири етажа височина в езерото.
Тя изплува, гребейки тромаво, вбесена и облекчена, че още е жива. Не беше плувала от години. Не и от летните посещения на езерото със семейството си. Правеха си пикници и тя гребеше в калните води, а след това езерото пресъхна и всичко това свърши.
Белязаният мъж цопна във водата до нея. Вълните я погълнаха. Той изплува и я сграбчи, замъкна я натам, където водата изчезваше в обрасъл с мъх тунел.
Тя взе да се бори с него, ядосана и ужасена.
— Какво правиш?
— Спасявам ни и двамата. Или пък ни убивам и двамата…
Вече се движеха с течението, което ги избутваше в пещерата. Той заплува напред и започна да се бори с метална решетка. Попита:
— Идват ли калитата?
Мария знаеше кого има предвид. Типовете с костюмите. Надникна от тунела. Те търчаха към асансьорите и се спускаха надолу.
— Аха.
Той извади пистолет от колана си и ѝ го връчи, след това се захвана да натиска копчета на някаква клавиатура.
— Стреляй, ако някой надникне вътре.
— Сериозно ли говориш?
Момичето не получи отговор, понеже белязаният беше успял да отвори решетката, прекара я през нея и си взе обратно пистолета.
Калитата наскачаха във водата и тръгнаха да гребат към тях. Мъжът стреля веднъж, внимателно. Всичките преследвачи хукнаха да търсят прикритие, а след това течението се усили и ги завлече и двамата навътре в сърцевината на аркологията.
Техният поток се сливаше с други и ги мъкнеше нататък. Мария се бореше да държи глава над водата. Съзря калитата, които бяха зад гърбовете им, да се въртят, неспособни да влязат в тунела. Блъсна се в белязания. Той я сграбчи и тя за момент си помисли, че ще я метне в поредната бездна, но вместо това я вдигна над водата към един перваз.
— Хвани се!
Пръстите ѝ задраха, но Мария успя да се хване за ръба и се измъкна на сухо. Мъжът я последва и се пльосна до нея, мокър и задъхан.
— Къде сме?
— Във водопречиствателната система — той се изправи и вдигна Мария на крака. — Хайде. Охраната на „Тайян“ със сигурност ще ни търси. Трябва да се махнем оттук, преди да успеят да заключат всичко… — той я побутна по пътечката, успоредна на забързания поток.
— Откъде знаеш къде отиваш?
— Всъщност само се преструвам.
— Как успя да отвориш онази решетка?
Той се засмя и доби самодоволен вид:
— Биотектурната компания, която се занимава с пречистването. Същата работи и във Вегас. Имат стандартни пароли. Предполагам, че никой не ги е променил. Случва се често.
Мария се зачуди какво ли щеше да стане, ако белязаният не беше успял да отключи решетката, и след това реши, че пистолетът отговаря на въпроса.
Непознатият я поведе по брега на реката и след това през някакво мостче. Под тях водата се оттичаше, разпределяше се и се изсипваше в цистерни. Намираха се в огромна пещера, натежала от мирис на риба и разни растения. Дълбините бяха пълни с мъхове и водорасли. Риби бляскаха в плитчините. Цяла огромна пещера, догоре налята с вода и живот.
Мария спря, поразена.
Това беше водоносният хоризонт. Подробностите му се отличаваха от онова, което беше сънувала, но всичко си беше на мястото. Баща ѝ беше заменен от белязания тип и той водеше Мария по пътечки, вместо да гребе в лодка, а сталактитите над главите им бяха електронни наблюдателни устройства, които висяха над езерцата и изписваха данни, потопили сензори долу във водата. И все пак тя беше уверена, че това е мястото, което е сънувала. Беше живо и прохладно и дори да беше пълно с работници, които прокарваха скимери по повърхността на резервоарите с водорасли, пак беше нейното езеро. Беше сънувала това място и ето я сега тук. Надяваше се, че това е добър знак, но не ѝ остана време за притеснения, тъй като белязаният вече я влачеше нататък.