Мария се взираше в странния тип и се опитваше да прецени какво става. Нещо в историята му обаче ѝ беше направило впечатление.
Кокалчетата на убиеца…
— Мъжете — каза тя. — Единият имаше татуировка.
Глава 26
— Онези типове, дето отвлякоха мацката ти… и убиха… — момичето преглътна. Затъкна кичур от черната си коса обратно зад ухото си. — Единият от тях ровеше из дрехите в спалнята, докато лежах под леглото, и видях ръката му. Имаше татуировка също като онзи тип, дето ми разправи за него. Този sicario, дето си го видял.
Анхела усети как детството му се надига да го сграбчи. Все още си спомняше ръката на онзи зюапо и себе си, нелепо зяпнал в опит да разчете буквите на кокалчетата, а междувременно пистолетът беше прицелен в средата на челото му.
— Букви ли имаше?
Спомни си как онзи зюапо му се усмихва, преструва се, че стреля, и се прави, че пистолетът дава откат. Имитира изстрела със звук, както правеха Анхела и приятелчетата му Раул и Мигел, когато играеха на стражари и апаши.
— Фес!
Анхела стискаше толкова силно сладоледа си, че го счупи между пръстите си. Беше така уплашен, че се напика, пикочният му мехур се изпразни като спукан балон, гореща течност рукна по крака му…
Момичето продължаваше да говори:
— Не. Не букви. Беше като опашка на змия. Обвиваше китката и изчезваше под ръкава на якето. Видях я. Беше опашка на змия.
Анхела толкова се беше увлякъл в спомените си, че за момент не чу какво му казват, а след това внезапно всички парченца на пъзела си дойдоха по местата, светът му се сглоби парче по парче — и картината се проясни.
— Змия, казваш? — плъзна длан нагоре по китката си. — Мислиш ли, че може да е била драконова опашка? Имаше ли люспи? Може би цветни? — Не искаше да я приканва да си спомня нещо несъществуващо, но отговорът му беше известен и още преди момичето да отвори уста, знаеше какво ще каже. — Не зелени, а някакъв друг цвят може би?
— Червено и златно.
Проклет да съм!
Ясни форми изникваха от хаоса.
— Полезно ли ти беше?
Анхела беше готов да я разцелува. Смачкването на това момиче в зъбните колела на света му предлагаше дара на просветлението. Девата майка му показваше формата на света. Тя би трябвало да носи синьо, понеже Девата от Гуадалупе го благославяше с всички части на пъзела.
— О, да. Полезно беше — той бръкна в джоба си. — Много даже… — изпитваше внезапната всепоглъщаща нужда да балансира всички неща на света, които не могат да бъдат уравновесени. — Ето! — изпразни портфейла си от кеш, без да си дава труда да брои. — Вземи. Вземи всичко. Помогна ми много.
Момичето се ококори и взе парите, но той не изчака да види ефекта. Времето му изтичаше. Грабна телефона си, махна с ръка на благодарностите ѝ и след това тя затвори вратата, а той остана самичък и набра номера по памет.
Кейтрин Кейс виждаше света като мозайка. Прекарваше времето си в опити да събере информация, след това да я намести в рисунък, който ѝ се харесва. Но Анхела не беше такъв. Не му трябваше да рисува нови неща — искаше да види онова, което вече съществува. Мозайките те карат да вярваш, че можеш да разместваш парченцата, за да създадеш несъществуващ образ, вместо да оставиш всички тези малки късчета щрака-щрака-щрак да си паснат по местата. Вместо да ги оставиш да ти кажат какво се намира право пред очите ти.
Червено и златно. Опашка като на змия.
Или на дракон.
Телефонът на Хулио мина направо на гласова поща.
Анхела изруга и потегли. Проклетият Хулио. Само се крие и бяга по тъча. Оплаква се, че бил заседнал във Финикс. Мрънка за големите рискове и малката отплата.
Червено и златно. Опашка, която се увива около китката му и нагоре по ръката.
Момичето я беше видяло и си беше помислило, че е змия, но Анхела знаеше какво представлява всъщност. Ако пред очите на това момиче бяха попаднали останалата част от ръката и рамото на Хулио — както ги беше виждал Анхела толкова пъти, когато са били заедно по някоя река да изцеждат поредния тъп фермер от водните му права, и двамата по безръкавни тениски и целите потни — то тя щеше да знае, че е видяла не червено-златна змия, а цял дракон.