Отдавна вече не биха ми помогнали никакви стимуланти; не бях сигурна дори, че усещам кофеина, освен със стомаха си, сега празен и раздразнен. Периодично ме обхващаха пристъпи на гадене, после чувствах глад, после пак нищо — единствено изострените ми от безсънието сетива и постоянното, тъпо главоболие, което ми изглеждаше по-скоро като спомен, отколкото реалност. Очите ми горяха, мислите ми бяха лепкави, но настойчиви като тежък сърф, устремил се срещу все същите неизменни въпроси и задачи, чието решение трябваше да намеря. Не разчитах на никого. Не можех да чакам. Нямах друг избор. Ако беше нужно, щях да прекрача определени граници, а и защо не? Границите, които бях поставила, бяха престъпени и отляво, и отдясно от другите. Щях да върша нещата сама. Нещата, с които знаех как да се справя. Бях сама, по-сама от всякога, понеже се бях променила. Доувър ме беше променил. Щях да направя нужното, а то можеше да не е каквото искат хората.
Вече беше седем и половина, а през цялото това време аз бях долу. С Ан се погрижихме за другите случаи, след като приключихме с мъжа от Нортънс Удс, чието име оставаше все така неизвестно — или ако беше известно, аз не бях уведомена. Знаех интимни подробности за него, които не бяха моя работа, но не и най-важните факти: кой е той, какъв е бил и какъв се е надявал да стане, какви са били мечтите му, какво е обичал и какво е ненавиждал. Седнах на бюрото и проверих записките, направени от Ан долу, които на места бях допълнила собственоръчно, за да не забравя впоследствие, че малко преди да умре, е ял нещо с макови семена и сирене, както и че общото количество кръв и съсиреци в левия хемиторакс беше литър и триста милилитра, а сърцето беше разкъсано на пет фрагмента с неправилна форма, които си оставаха съчленени на равнището на клапите.
Хрумна ми, че трябва да привлека вниманието на прокурора върху този факт. Вече мислех за съда. За мен, поне що се отнася до цивилната страна на живота ми, всичко свършваше там. Представих си провокативния език на прокурора, какъвто аз не бих могла да използвам, но с който той щеше да уведоми съдебните заседатели, че мъжът е ял геврече със сирене и маково семе, че е извел спасеното си от състезания старо куче на разходка, че сърцето му е било пръснато на парчета и че за минути е получил кръвоизливи с обем една трета от общото количество кръв в тялото си. Аутопсията не показа причината за смъртта на мъжа, макар, поне условно, тя да беше очевидна, и аз разсеяно я отбелязах, докато продължавах да размишлявам и да кроя планове.
„Атипичен разрез/пробождане вляво на гърба.“
Патологична диагноза, която изглеждаше банална след видяното, но и която би ме накарала да се замисля, ако се бях натъкнала на нея някъде другаде. Намирах я завоалирана, почти уклончива и твърде оскъдна, като лоша шега, ако знаете останалото — огромното разкъсване на органи като след експлозия, акт на злостно и преднамерено убийство. Пред очите ми подгъвът на дългото черно палто отново изплющя само секунди след като човекът, облечен в него, е забил острие в кръста на жертвата. За миг е възникнала физическа реакция, шок и болка. „Ей!…“ възкликнал човекът, хванал се за гърдите и рухнал по лице на покритата с плочи пътека.
Помислих си, че човекът с черното палто навярно се е навел над него за миг, свалил е черните ръкавици и забързано е отминал, докато е прибирал острието в някой ръкав, сгънат вестник, или и аз не зная какво. Но вярвах, че лицето с дългото черно палто е убиецът и че камерата в слушалките на мъжа го е записала, а това за пореден път ме накара да се зачудя кой кого е шпионирал. Дали убиецът е сложил микрозаписващо устройство в слушалките на жертвата, за да го следи? Представих си как фигурата с дългото черно палто върви през сенчестата гора, приближава жертвата, която в този момент чува единствено музиката в слушалките си, а когато е прободена, пада твърде бързо, че да се обърне. Чудех се дали е умрял, без да знае кой му е причинил това. Дали лицето с дългото черно палто не е видяло видеофайловете и не е решило, че не е необходимо да ги трие от някой уебкам сайт; че всъщност е по-добре да ги остави?
„За всяко нещо си има причина“, припомних си старата максима, макар че никога, когато се е случвало да бъда изправена пред някакъв проблем, не съм се чувствала по този начин. Отговори съществуваха и щях да ги намеря. Трудно ми беше да гадая как е било извършено фаталното пробождане, но си повтарях, че убиецът при всички положения е оставил някакви следи. Улових следи върху попивателната хартия. Чрез тях щях да стигна до извършителя. „Няма да ти се размине безнаказано — помислих си, сякаш разговарях с лицето с дълго черно палто. — Който и да си, надявам се да не си бил свързан с мен; не аз да съм те обучавала да бъдеш прецизен и умен.“ Реших, че Джак Филдинг бяга или е отвлечен. Дори ми хрумна, че може да е мъртъв. Но бях изтощена от безсъние. Мислите ми не бяха така организирани, както ми се искаше. Не можеше да е мъртъв. Защо да е мъртъв? Бях видяла мъртъвците на долния етаж, но той не беше сред тях.