Останалите ми пациенти тази сутрин бяха съвсем стандартни случаи и не изискваха много от мен: смърт при автомобилна катастрофа, а аз долавях алкохолните изпарения, пикочният мехур беше пълен, сякаш е пил до момента, в който е излязъл от бара, и е седнал зад кормилото в снежната буря, запратила го към крайпътно дърво; престрелка в порутен мотел, следи от игла и затворнически татуировки по още един от нас, умрял, както е и живял; задушаване с торба от прахосмукачка, завързана около врата на възрастна вдовица със стара червена панделка от сатен, останала от ваканция от по-добри времена, навярно с пълен с разтворими таблетки стомах, а до леглото — шишенце бензодиазепин, предписан срещу безсъние и безпокойство.
Нямаше оставени съобщения в кабинета или в мобилните ми телефони, в електронната ми поща нямаше имейли, които да ме интересуват при сегашните обстоятелства. Надникнах в лабораторията на Луси, но тя не беше там, а когато проверих охраната, открих, че и Рон си е тръгнал. Заместил го беше друг някакъв пазач на име Фил, когото не познавах. Длъгнест, с щръкнали уши като Ичабод Крейн, той ме уведоми, че колата на Луси не е на паркинга и му е разпоредено да не допуска никого в сградата, дори в приземието или във фоайето, без да бъда уведомена за това. Разясних на Фил невъзможността на подобна ситуация. Служителите вече трябваше да са тук, или щяха да се появят всеки момент, а аз нямаше да се превърна в портиер. Наредих му да допуска всеки, който има право да пребивава в сградата, и се отправих към стълбите. С изключение на доктор Филдинг — но като го казах, разбрах, че не е било нужно. Пазачът на име Фил очевидно беше наясно, че Филдинг не може да се появи просто така, че нямаше да го направи, или не беше в състояние да го направи, при положение че от ФБР бяха окупирали паркинга ми. На монитора на бюрото си виждах колите им ясно като яркия, студен ден.
Обърнах стола си към блестящия плот от черен гранит отзад, към арсенала си от микроскопи и микроскопски принадлежности. Сложих чифт гумени ръкавици и отворих един от белите пликове, които бях запечатала с хартиена лента, преди да се кача. Извадих лист попивателна хартия с голямо петно засъхнала кръв от областта около левия бъбрек, където на едно от магнитнорезонансните изображения бях забелязала многобройни чужди метални тела. Запалих лампата на моя микроскоп „Лайка“, на който разчитах от години, и внимателно преместих листа върху статива. Нагласих обективите под удобен ъгъл, за да не натоварвам врата и раменете си, и веднага усетих, че винтовете на зрителната тръба са регулирани съобразно човек, много по-висок от мен, който си служи с дясната ръка, пие кафе със сметана и, както подозирах, дъвче ментови дъвки. Зрителният фокус и междуокулярното разстояние също бяха променени.
Смених настройката за работа с лява ръка и регулирах височината. Започнах от увеличение 50 пъти, прецизирах бутона на фокуса с една ръка, докато с другата местех попивателната върху статива, докато открия онова, което търсех — ярки, сребристобели стружки и прашинки, заедно с други частици, толкова миниатюрни, че когато установих увеличението на 100, вече не можех да различа очертанията им; виждах единствено грубите ръбове, гребени и бразди върху по-едрите късчета, които приличаха на неизгорели метални стърготини, натрошени с машина или някакъв инструмент. Нищо от това, което виждах, не ми приличаше на барутен нагар; дори смътно не напомняше на люспиците, дисковете или топчетата, свързвани с барута, или с разръфаните фрагменти и нехомогенните частици, които куршумът или гилзата обикновено оставяха.
По-любопитни бяха другите частици, примесени с кръв и кръвни телца. Цветни конфети от разпадналия се материал, ситен като прах, насред полепналите като стълбче монети червени кръвни телца и подобни на амеба зърнести левкоцити, уловени и сякаш замръзнали във времето. Плуваха и лудуваха около една въшка и една бълха, чието увеличение ми напомни причината Лондон от XVII-ти век да изпадне в паника след публикацията на „Микрография“ на Робърт Хук, разкрила пробождащите челюсти и нокти, намиращи се в изобилие по домашните котки и дюшеците. Разпознах гъби и спори, които напомняха на сюнгери и плодове, ошипени части от крака на насекоми, черупки от яйца и сферични кутийки, издялани от поресто дърво. Преместих хартията върху статива и долових още космати израстъци от отдавна мъртви чудовища, мушички и червейчета, огромното сложносъставно око на обезглавена мравка, пернатата антена на онова, което навярно е било комар, застъпените люспи на животински косъм — навярно от кон, куче или плъх и червеникавооранжевите прашинки от ръжда.