— Да поговорим, като се видим — каза Бентън по телефона.
— Не бях чувала за подобно нещо. — Продължавах да чета за инжекционния нож със сгъстен газ, който мога да си поръчам в момента, стига да съм над осемнайсет години. — Препоръчителен при извънредни ситуации, изискващи специално въоръжение и тактика, за изхвърлени в открити води пилоти, за гмуркачи. Очевидно са разработени, за да умъртвят по-големи морски хищници — акули, както казах, бозайници, може би китове, или пък водолази, кой знае…
— Кей?
— Или мечки гризли например, по време на разходка в планините. — Не се и опитвах да прикрия сарказма в гласа си. — И, естествено, за военни, макар да не съм виждала подобно нещо при жертви на военни…
— В момента разговаряме по мобилните си телефони — прекъсна ме Бентън. — Бих предпочел да не споменаваш за това пред никого. Пред никого от офиса ти. Или вече си казала на някого?
— Не съм.
— Сама ли си? — попита отново той.
— Да — отвърнах и се запитах защо да не съм.
— Би ли изтрила историята и кеша, в случай че някой реши да провери какво си търсила в последно време?
— Не мога да попреча на Луси, ако реши да го направи.
— Не говоря за нея.
— Тя не е тук. Не знам къде е отишла.
— Аз зная — отвърна той.
— Добре тогава. — По всичко личеше, че не е склонен да ми каже къде е тя, или който и да е. — Ще избирам обиколни пътища за заблуда, ще внимавам, доколкото мога, и ще те чакам долу на задния изход, когато дойдеш. — Затворих и се опитах да анализирам случилото се току-що. Разсъждавах логически и се опитвах се да не се чувствам засегната.
Бентън не изглеждаше изненадан или особено загрижен. Нито пък обезпокоен от моите открития; по-скоро го разтревожи фактът, че съм направила определени проучвания, и вероятността да съм разкрила това пред някого другиго, а то вероятно означаваше същото, което чувствах, откакто се прибрах от Доувър. Може би не бях единствената, която правеше определени открития. Може би бях последната, която научава за тях, а никой не иска да науча каквото и да е. Ама че трудна ситуация. Навярно безпрецедентна, мислех си, докато изпълнявах разпорежданията на Бентън. Изчистих кеша и историята на търсенията. Сега вече щеше да е трудно ходовете ми в интернет да бъдат проследени. Не спирах да се питам чие е това изискване: на моя съпруг или на ФБР? Кой говори току-що с мен, кой се разпореждаше какво да направя, сякаш самата аз не знам?
Беше почти девет и екипът ми, поне в по-голямата си част, вече беше тук, или поне бяха тук онези от тях, които не използваха снега като оправдание да си останат у дома или да отидат другаде, на по-добро място — на ски във Върмонт например. Гледах на свързания със системите за наблюдение монитор колите, които спираха на паркинга, и хората, които влизаха през задния вход, макар че онези, които идваха през главния вход на първия етаж, бяха повече. Прекосяваха покритото с плочи фоайе с внушителни дърворезби и знамена, на безопасно разстояние от плашещото царство на мъртвите на долното ниво. Учените рядко изпитват нужда да видят пациентите, чиито телесни течности изследват. После чух звука от прещракване на брава. Офис мениджърът ми Брайс отключи вратата на съседния кабинет.
Отново запечатах листа попивателна хартия в чист плик и отключих чекмеджето, за да взема другите вещи, които пазех там. Полагах усилие да не затъна в мрачни мисли заради току-що видяното в уебсайта и заради онова, което то говореше за човешкия род и способността му да изобретява начини да вреди на другите. В името на оцеляването, мина ми през ума, макар че рядко ставаше дума за реално оцеляване. Беше по-скоро гаранция, че някой друг няма да оцелее, а хората с власт знаеха кога могат да се наложат, да осакатят, да убият. Това беше ужасно; нямах никакви съмнения относно случилото се с мъжа от Нортънс Удс. Някой се е приближил и го е пробол отзад с инжекционен нож, взривил е кълбо компресиран газ в жизненоважните органи, а ако това е бил въглероден двуокис, не бихме могли да го докажем с никакъв тест. Въглеродният двуокис е навсякъде; вездесъщ е, буквално като въздуха, който дишаме. Отново си припомних изображенията от компютърния томограф. Тъмните кухини, изпълнени с впръскания в гръдния кош въздух. Чудех се какво ли е било усещането и как бих отговорила на този въпрос, ако ми го зададат.