Страдал ли е?
Достоверният отговор би бил, че никой не знае това, освен мъртвия, но аз бих отрекла подобна вероятност. Не, бих казала аз, не е страдал. Усетил е, че с него се случва нещо катастрофално. Не е останал в съзнание достатъчно дълго, че да страда през последните минути от живота си, но трябва да е почувствал пробождане ниско долу, в кръста, придружено от огромно налягане в гръдния кош, когато органите му са били разкъсани, и всичко това се е случило едновременно. Такова трябва да е било последното усещане, изпитано от него, освен може би някакъв проблясък, някакво просветване на паническа мисъл в мига, преди да умре. После престанах да мисля за това, защото ако продължавах, щях да се отдам на безполезно и самодоволно теоретизиране; парализиращо и безрезултатно. Объркването нямаше да ме направи по-полезна.
Бих била напълно безполезна, ако допуснех чувствата да ме завладеят, точно както когато се грижех за баща си, се превърнах в експерт в потискането на емоциите, надигнали се в мен, сякаш някакво отчаяно създание се опитваше да се измъкне. „Тревожа се заради онова, което си научила, моя малка Кати“, говореше баща ми. Бях на дванайсет, а той — скелет в задната спалня, където въздухът винаги беше прекалено затоплен и миришеше на болест, а светлината мътно се процеждаше през дървените жалузи, повечето време затворени през последните му месеци. „Научи неща, които не би трябвало изобщо да знаеш, особено на твоята възраст, моя малка Кати“, говореше ми той, докато му оправях леглото, учех се да го мия почти като религиозен ритуал, за да не получи декубитални язви, сменях зацапаните чаршафи, като местех тялото му; тяло, което, с изключение на високата температура, изглеждаше кухо и мъртво.
Внимателно обръщах баща си на една страна, докато го придържах от другата, после го обръщах в обратната посока, навеждах го към себе си, понеже не можеше да се надигне, а накрая дори не можеше да седне. Прекалено слаб беше, за да ми помогне в моето усилие да го преместя по време на онова, което лекарят наричаше бластна криза на хроничната миелоидна левкемия. Случваше се, когато бях в защитно облекло и гледах през защитни очила, докато работех до стоманената си маса, спомените да нахлуят в мислите ми и отново да почувствам тежестта на тялото му върху моето.
16.
Почуках леко и надникнах в кабинета на Брайс. Общият за помещенията ни вход беше разположен непосредствено срещу вратата на личната ми баня. Свикнах да оставям вратата открехната. Струваше ми се притеснително, ако двете врати от сив метал бяха затворени и налитах на Брайс, когато исках да си направя кафе, да се измия или да пусна някакви документи в тоалетната или мивката. Сега Брайс седеше на бюрото, в тапицирания си стол, беше си свалил палтото и го беше окачил на облегалката, но още беше с големите си дизайнерски слънчеви очила, които изглеждаха нелепо тежки, сякаш нарисувани с тъмнокафяв пастел. Бореше се с чифт апрески за сняг марка „Ел Ел Бийнс“, които никак не се връзваха с привичния за него добре подбран ансамбъл, състоящ се днес от кашмирен блейзър в морскосиньо, тесни черни джинси, черно поло и релефен кожен колан с голяма сребърна катарама с формата на дракон.
— Имам телефонни разговори и не искам да ме безпокоят — казах му, сякаш съм била тук всеки ден през последните шест месеца; сякаш изобщо не бях отсъствала. — После ще изляза.
— Някой ще ми каже ли какво става? И добре дошла у дома, шефе. — Той вдигна поглед към мен иззад големите, тежки очила. — Едва ли колите без отличителни знаци на паркинга са част от купон изненада, понеже знам, че не съм организирал такъв. Не че не бих го направил, макар и не съм го планирал, но които и да са, не са тук заради мен, а когато помолих един от тях да бъде така добър да ми даде някакво обяснение, а ако е възможно, и да си премести задника, за да паркирам на мястото си, той реагира — как да се изразя по-точно — сприхаво?
— Случаят от вчера сутринта… — понечих да обясня аз.
— О, това ли? Ами, няма нищо странно. — Лицето му се проясни, сякаш това, което казах току-що, беше добра новина. — Знаех, че ще се окаже важен; някак си го знаех. Но той всъщност не е умрял тук, нали? Моля те, кажи ми, че това не е вярно, че не си намерила нищо, което да подскаже подобно нечовешко стечение на обстоятелствата, или незабавно, в този миг, трябва да започна да си търся друга работа и да кажа на Итън, че няма да купим онова бунгало, на което наскоро хвърлихме око. Като те знам каква си, сигурен съм, че вече си разплела случая. За пет минути си го разрешила.