Навярно беше преписвала писмото си до мен толкова пъти, колкото са й били нужни, за да няма грешки. Спомних си, че когато се появи с бентлито, шофьорът й, изглежда, не знаеше, че човекът, до когото е адресиран запечатаният с тиксо плик, е жена, и всъщност обърка сивокосия мъж с мен. Напомних си, че майката на Джони Донахю явно също не беше уведомена, че съдебномедицинският психолог, на чиято преценка беше поверен синът й, същият онзи сивокос мъж, е мой съпруг. Противно на съдържанието на писмото, в „Маклийн“ не съществуваше „охранявано отделение за криминално проявени с психични отклонения“. А и никой не намираше Джони за „криминално проявен“, което е правен термин, а не диагноза. Според Бентън в писмото имаше и други неточни позовавания.
Тя объркано цитираше подробности, които беше твърде вероятно да навредят на сина й, дори съсипваше потенциално най-доброто му алиби. Като твърдеше, че е напуснал „Бискит“ в Кеймбридж в един, а не в два часа, както казваше Джони, тя придаваше далеч по-голяма достоверност на възможността той да е намерил транспорт и да е стигнал до Салем навреме, за да убие Марк Бишъп около четири същия следобед. После — романите и филмите на ужаси с насилие, които харесвал, и накрая казаното от него относно Джак Филдинг, някакъв пневматичен пистолет за пирони и сатанински култ — всичко това не беше вярно или доказано.
Откъде се беше сдобила с тези опасни подробности? Откъде, наистина? Ако, както Бентън предполагаше, Филдинг разпространяваше подобни слухове и лъжеше, не изключвах възможността той да й е внушил тези идеи по време на телефонните им разговори. Без оглед на онова, което Филдинг беше или не беше направил, независимо от неговите истини или неистини, или на доводите му в полза на всичко случващо се, отново се връщах към майката на Джони Донахю. Пренасях всичко върху нея, понеже не съумявах да доловя логична мотивация зад действията й. Това нейно писмо до мен наистина не се връзваше. Беше неуместно.
За мен изглеждаше поразително, че тя — толкова прецизна относно печатните грешки и структурата на изреченията, да не говорим за вниманието, което навярно обръщаше на музиката — сякаш изобщо не се беше трогнала от признанието на сина си, че е извършил едно от най-ужасяващите престъпления в последно време. В случай като този всяка подробност беше от значение, а как беше възможно една интелигентна, изискана жена със скъпи адвокати да не знае това? Защо ще търси възможност да разкрива каквото и да е пред човек като мен, напълно непознат, и то в писмен вид, когато синът й е застрашен от вероятността да остане затворен до края на дните си в съдебнопсихиатрична институция като Бриджуотър, или по-лошо — в затвор, където за един убиец на дете с Аспергер, един тъй наречен гений, който може наум да реши и най-сложните математически задачи, но се парализира, когато нещата опираха до всекидневното общуване, вероятността да оцелее не беше голяма.
Припомних си всички тези факти и свързаните с тях доводи и осъзнах, че се чувствам и се държа, сякаш те са от някакво значение за мен. А не трябваше да е така. От мен се очакваше да бъда обективна. „Ти си безпристрастна и съпричастността не е сред служебните ти задължения — казах си. — Изобщо и по никакъв начин не се интересуваш от Джони Донахю или неговата майка, не си детектив, нито агент на ФБР — опитвах се да бъда непреклонна. — Не си адвокат на Джони, нито пък негов психотерапевт; нищо не те задължава да се занимаваш с него.“ Вече разговарях почти ожесточено със себе си, понеже не мислех, че мога да се убедя. Борех се с импулси, които се оказаха твърде силни, а не бях сигурна как да ги потисна, дали мога и дали трябва да ги потисна. Но знаех, че не искам да го правя.
Фактът, с който свикнах в Доувър, а и по отношение на всички несвързани с въоръжен конфликт въпроси под юрисдикцията на съдебномедицинските служби към Въоръжените сили или на медицинския експерт към федералните власти, беше, че не исках да се връщам към стария начин да правя нещата. Бях военен и не бях военен. Бях цивилен и не бях цивилен. Пребивавах във Вашингтон и извън Вашингтон, живях във военновъздушна база и обичайно бях изпращана на мисии по възстановката на самолетни катастрофи и инциденти по време на тренировки, на смърт във военни бази или в съоръжения на разпореждане на специализираните сили, на тайните служби, или на местопроизшествия като онова с федералния съдия и дори с астронавта. През последните месеци се справих и с множество деликатни ситуации, за които не можех да говоря. Чувствата ми сега не бяха част от уравнението. Аз не бях нито едно от тези неща и в ни най-малка степен не се чувствах склонна да седя със скръстени ръце само защото нещо не е в моя ресор.