В качеството ми на офицер от медицинското разузнаване трябваше да анализирам отделни аспекти на живота и смъртта, които далеч излизаха от рамките на обичайните клинични дефиниции. Материалите, които снемах от телата, видовете травми и раневата балистика, силните и слабите страни на отделните оръжия, инфекциите, болестите, раните, независимо дали от паразити или пясъчни бълхи, високата температура, дехидратацията, скуката, депресията и наркотиците бяха все проблеми в юрисдикцията на националната отбрана и сигурност. Данните, които събирах, не обслужваха семействата на жертвите и обикновено не бяха предназначени за съда. Те имаха отношение към военната тактика и към онова, което ни пазеше у дома. Трябваше да задавам въпроси. Трябваше да се подчинявам на команди. Трябваше да предоставям информация на Главния щаб и на Министерството на отбраната; да бъда изключително усърдна и инициативна.
„Сега си у дома. Не искаш да те приемат като полковник или командир, определено не и като примадона. Не искаш твой случай да бъде обект на суспендиране, или да бъде отхвърлен от съда. Не искаш да си създаваш проблеми. Малко ли ти беше това, което преживя досега? Защо ще си навличаш още? Бригс не те иска тук. Гледай да не оправдаеш очакванията му. Собственият ти екип, изглежда, не те иска тук и не знае, че си тук. Гледай да не затвърдиш мнението им. Единственото законно основание да се свържеш с Ерика Донахю е любезно да я помолиш отново да ти се обади в кабинета ти заради нея самата, заради собствената й сигурност.“ Реших да използвам точно тези думи и бях почти убедена в мотивацията си, когато набрах телефонния номер, изписан в края на писмото.
17.
Лицето, което отговори на моето обаждане, изглежда, не разбираше какво казвам. Трябваше да повторя, да обясня, че съм доктор Кей Скарпета, че се обаждам в отговор на току-що получено от мен писмо от Ерика Донахю и че бих искала да разговарям с нея, ако си е у дома.
— Извинете ме — чух добре модулиран глас. — Кой е? — Женски глас, бях почти сигурна, макар и нисък, почти в тенорния регистър и би могъл да принадлежи на млад мъж.
Някъде там звучеше пиано, неакомпанирано, соло.
— Мисис Донахю ли е? — Вече се чувствах неудобно.
— Коя сте вие и защо се обаждате? — Гласът прозвуча по-твърдо, с доловими метални нотки.
Повторих вече казаното и разпознах един от етюдите на Шопен. Спомних си концерта в Карнеги Хол. Михаил Плетньов, удивителният виртуоз, автор на непостижими в техническата си сложност композиции. Орнаментална музика, която именно заради това би се харесала на един педант. На човек, който не може да е небрежен и не допуска грешки. Който не би обезобразил елегантно гравиран плик с тиксо. Който не е импулсивен, а напротив, твърде премерен.
— Наистина не разбирам с кого разговарям — каза гласът, за който вече можех да съм сигурна, че принадлежеше на мисис Донахю. Студен, остър и натежал от недоверие и болка. — Нямам представа как сте се сдобили с този номер, след като той не присъства в никой списък и не е публикуван никъде. Ако това е някаква лоша шега, тя е крайно възмутителна и който и да сте, би следвало да се засрамите…
— Уверявам ви, че не става дума за лоша шега — прекъснах я аз, преди да успее да затвори телефона. Представях си как слуша Шопен, Бетовен и Шуман в опит да разсее тревогите си, мъката си заради един син, вероятно навлякъл й страдание от момента на раждането си. — Директор съм на Съдебномедицинския център в Кеймбридж и главен съдебномедицински инспектор на Масачузетс — обясних аз авторитетно, но хладнокръвно с гласа, който използвам със семейства, които са на границата да изгубят контрол, сякаш тя беше Джулия Гейбриъл и всеки момент щеше да започне да ми крещи. — Бях извън града, а когато се прибрах снощи, вашият шофьор ме чакаше на летището с писмото ви, което прочетох внимателно.
— Това е съвършено невъзможно. Нямам шофьор и не съм ви писала писмо. Не съм се обръщала писмено към никого от вашия офис и изобщо нямам представа за какво говорите. Кой е? Коя сте наистина и какво желаете?
— Пред мен има едно писмо, мисис Донахю.
Отново погледнах към бюрото си и го пригладих с длан. Стараех се да бъда внимателна и да действам обмислено, макар че едва потисках желанието да я попитам за Филдинг, за причината да му се обажда и за онова, което той й беше казал. Не ми се искаше да ме мрази или да остане с впечатлението, че съм безчувствена или неискрена. Не беше изключено Филдинг да ме е очернил по начина, по който, както подозирах, беше постъпил с Джулия Гейбриъл. Едва потиснах и желанието си да я запитам, но го направих. Какво е било казано и в какво е била принудена да повярва Ерика Донахю? Не сега. „Самообладание“, напомних си аз.