„Не я питай.“
— Хартията е гравирана — отвърнах на въпроса на мисис Донахю.
А ако семейството й е свързано с Лиъм Салц или с друг гост на сватбата на дъщеря му в неделя? Възможно ли е семейство Донахю да поддържа връзки с член на Парламента на име Браун?
„Не засягай тази тема.“
— Е, човек не може да извади гравирана хартия за писма от шапката си като фокусник — каза мисис Донахю.
Оглеждах плика и тиксото на гърба, което не разрязах и предвидливо запазих.
— Особено ако не разполагаш с медните плочи за гравиране — уточни тя.
В съдебномедицинската си практика аз непрекъснато използвам тиксо, за да взема улики от килим, тапицерия, да обера влакна, парченца боя, трошици трева, барутен нагар, минерали, дори ДНК и отпечатъци от пръсти от всякакъв вид повърхности, даже от човешко тяло. Всеки би трябвало да го знае. Просто гледайте телевизия. Или напишете в Гугъл „техники и принадлежности за разследване на местопрестъпление“.
— Освен ако някой не си е присвоил медните ми плочи, но кой? Кой може да е? — негодуваше тя. — Без тях ще отнеме седмици. А ако извършите и проба за проверка на дизайна, която аз, разбира се, правя, добавете още няколко седмици. Не виждам смисъл.
Не би сложила тиксо върху гърба на плик, за гравирането на който трябват седмици. Не и тази придирчива, горда жена, която слуша етюди на Шопен. Някой друг трябва да го е направил, и можех да си представя причината. Особено, ако е бил някой, който ме познава и знае как мисля.
— Да, гербът ни е върху доста неща. От векове е в семейството ми — добави тя, понеже й се искаше да говори. Много й се беше насъбрало и търсеше отдушник.
„Остави я.“
— Шотландци сме, но навярно сте се досетили за това от името — каза тя после. — Окачен е в рамка на стената на музикалния салон, както споменах, и е гравиран върху някои от сребърните прибори в семейството, а преди години една прислужница, която уволнихме, наистина ни открадна среброто, но така и не повдигнахме обвинение, понеже не можехме да предоставим удовлетворителни доказателства за бостънската полиция. Допускам, че в крайна сметка семейното сребро се е оказало в някоя заложна къща. Но не виждам връзката с хартията ми за писма. А вие като че ли намеквате, че някой би могъл да изработи гравирана хартия като моята, за да ме компрометира. Или че някой я е откраднал. За кражба на идентичността ли намеквате?
„Какво да кажа? Колко далеч да стигна?“
— А ако е откраднато нещо друго, също със семейния герб? — Не исках да я питам директно за пръстена.
— Защо задавате този въпрос? Има ли още нещо?
— Притежавам писмо, за което се предполага, че е написано от вас — повторих аз, вместо да отговоря. — Написано е на пишеща машина.
— Все още използвам пишеща машина — потвърди тя, но гласът й прозвуча объркано. — Но обикновено пиша писмата си на ръка.
— Мога ли да попитам с какво?
— С писалка, разбира се. Автоматична писалка.
— А шрифтът на пишещата ви машина? Какъв е? Или може би не знаете? Не всеки знае.
— Една преносима „Оливети“, която имам открай време. Шрифтът е курсив, като ръкопис.
— Ръчна, сигурно доста стара. — Оглеждах хлътналите букви на курсивния шрифт, оставени от металните пластинки и намастилената лента.
— Беше на майка ми.
— Мисис Донахю, знаете ли къде е пишещата ви машина?
— Ще отида да видя. Откакто не я използвам, стои в кабинета в библиотеката.
Чух, че се отправи нанякъде в къщата и сякаш остави подвижната телефонна слушалка върху твърда повърхност. Последва поредица от затварящи се врати, а миг по-късно отново беше при мен и почти без дъх каза:
— Изчезнала е. Не е тук.
— Помните ли кога я видяхте за последен път?
— Не зная. Преди седмици. Може би около Коледа. Наистина не зная.
— И не е възможно да е някъде другаде? Може би сте я преместили, или някой я взел назаем?