— Не. Това е ужасно! Някой я е взел, най-вероятно е взел и от хартията ми. Същият, който ви е писал от мое име. Аз не съм писала писмото. Категорична съм.
Първият, за когото се сетих, беше синът й Джони. Той обаче беше в „Маклийн“. Едва ли би взел пишещата й машина, писалката й, листите й за писма, а после да наеме мъж с бентли да ми предаде писмото. Би трябвало да знае и часа, когато летях снощи с хеликоптера на Луси, а аз нямах намерение да питам майка му и за това. Колкото повече въпроси задавах, толкова повече информация предоставях.
— Какво пише в писмото? — настояваше тя. — Какво е написал онзи, който уж го е съставил от мое име? Кой може да е взел пишещата ми машина? Трябва ли да се обадим в полицията? Боже, какво говоря! Вие сте полицията.
— Аз съм медицински инспектор — коригирах фактологичната грешка, а темпото се ускори. Започна друг етюд на Шопен. — Не съм представител на полицията.
— Всъщност сте. Лекари като вас провеждат разследвания като полицията и се държат като от полицията. Разполагат и с правомощия, с които злоупотребяват, досущ като полицията. Говорих с асистента ви, доктор Филдинг, относно отправените към сина ми обвинения, а мисля, че и вие сте уведомена за това. Би трябвало да знаете, че съм се обаждала в офиса ви по същия повод. Би трябвало да знаете защо и колко неправомерно е подобно обвинение. Звучите ми като почтена жена. Зная, че не сте били тук, но трябва да кажа, че макар и от дистанция, не разбирам и не приемам направеното.
Завъртях се на стола си и се взрях във вдлъбнатата стъклена стена зад себе си, която повтаряше очертанията на сградата — цилиндрична и заоблена от единия край. Утринното небе беше яркосиньо, „неумолимо ясно“, както казваше Луси. Забелязах, че върху монитора на охранителните камери нещо се движи. Отзад паркираше черна кола.
— Казаха ми, че сте се обаждали и сте разговаряли с него — отвърнах аз, понеже не можех да изрека онова, което се надигаше в мен. Кое не беше почтено? Какво бях направила? Тя откъде знаеше за отсъствието ми? — Разбирам загрижеността ви, но…
— Не съм неосведомена — прекъсна ме мисис Донахю. — Не съм неосведомена относно тези неща, макар че никога досега да не съм била въвличана в толкова ужасна ситуация. И пак не бих оправдала грубостта му към мен. Не беше провокирана от нищо. Имах правото да задам определени въпроси, което и сторих. Но не разбирам как сте могли да одобрите подобно нещо, или може би не сте го направили. Може би не сте информирана относно цялата тази долнопробна каша, а и откъде да сте? Но вие сте отговорна, и сега, след като сте на телефона, навярно ще ми обясните непочтеността, неуместността или дори незаконността на това човек на неговия пост да бъде въвлечен в това или да разполага с подобни правомощия.
Думата „предпазливост“ проблесна в ума ми, сякаш светна предупредителна светлина в неоново червено.
— Съжалявам, че е оставил у вас впечатление за грубост или нелюбезност. — Следвах собствената си интуиция за предпазливост и гледах да внимавам. — Разбирате, че не можем да обсъждаме подобни случаи…
— Доктор Скарпета. — Сякаш в отговор, от другата страна се разнесоха високи акорди. — Никога не бих, а навярно разбирате, че не… — Гласът й прозвуча емоционално. — Ще изчакате ли да намаля звука? Може би не сте чували Валентина Лисица. Ако можех просто да я слушам без всички тези ужасяващи неща в мислите си, които дрънчат като кухненски съдове! Хартията ми за писма, пишещата ми машина. Синът ми! Божичко, божичко! — Музиката спря. — Въпросите ми към доктор Филдинг не бяха продиктувани от излишно любопитство относно нечия насилствена смърт, още по-малко пък смъртта на дете. В случай че той така ви е казал. Не съм се обаждала за това; подобно нещо е съвършено невярно. Е, ще спра дотук. Лъжа. Проклета лъжа. Не съм изненадана.
— Позвънили сте, понеже сте искали да разговаряте с мен. — Като оставим казаното от нея на Брайс относно невинността на Джони и неговите алергии, това е единственото, което знаех. Явно нямаше представа, че не съм разговаряла с Филдинг; че, както по всичко личеше, никой не беше разговарял с него. И колкото повече омаловажавах думите й или откровено ги пренебрегвах, толкова по-крайна и енергична щеше да е реакцията й.
— Към края на миналата седмица — енергично поде тя. — Но вие сте длъжностно лице, а аз не стигнах доникъде с доктор Филдинг и разбира се, можете да си представите загрижеността ми, доколкото това наистина е неприемливо, може би криминално. Ето защо исках да направя възражение и наистина съжалявам, че при завръщането си у дома сте заварили такава ситуация. Когато разбрах коя сте и че обаждането ви не е подставено, първата ми мисъл беше, че е по повод на подадената от мен жалба в офиса ви. Не беше официална, както навярно прозвуча сега, или поне все още не е, макар че адвокатът ни, разбира се, е уведомен, както и юридическите защитници на Центъра за сертифицирана експертиза на Кеймбридж. А може би вече не е необходимо да подавам никакви жалби. Зависи как ще се договорим с вас.