„За какво да се договорим?“ мина ми през ума, макар да не попитах. Знаела е, че се прибирам у дома, а това не съвпадаше със съдържанието на писмото, което евентуално ми беше изпратила. Не съответстваше и на срещата ми с шофьора при Ханском Фийлд.
— Какво е съдържанието на писмото? Можете ли да ми го прочетете? Защо не можете? — настояваше тя.
— Възможно ли е някой друг член на вашето семейство да го е написал на ваша хартия и с вашата пишеща машина?
— И да го е подписал от мое име?
Не отговорих.
— Допускам, че по презумпция аз съм подписала писмото, с което разполагате, защото иначе, като оставим посочения адрес, не бихте имали повод да мислите, че е от мен. Би могло да е и от съпруга ми, но той, разбира се, от петък е в Япония, по работа, колкото и неподходящ да е моментът сега за подобно пътуване. А и съпругът ми не би написал подобно нещо. Разбира се, че не би го сторил.
— В писмото се посочва, че написаното е от вас — отвърнах аз. Не уточних, че е с подпис „Ерика“ над напечатаното й с курсив име и че адресът на плика е изписан с писалка с черно мастило, с орнаментирани букви.
— Много обезпокоително. Нямам представа защо не искате да ми го прочетете. Имам правото да бъда информирана относно това, което някой друг е казал от мое име. Предполагам, че в крайна сметка на нашия адвокат ще му се наложи да се свърже с вас; адвокатът, който представлява Джони. Предполагам, че в писмото става дума за него. Това писмо е лъжа, фалшификат. Навярно, мръсен номер като онези, които стоят зад всичко това. Преди да отиде там, той беше съвсем добре, а после изведнъж се превърна в мистър Хайд. Трудно е да кажеш подобно нещо по адрес на собственото си дете, но това е единственият начин, който мога да измисля, за да изразя разбираемо драматичната промяна в него. Наркотици. Трябва да са наркотици, макар че според нашия адвокат тестовете са отрицателни, а и Джони никога не би взел наркотици. Той много добре знае всичко. Знае по колко тънък лед стъпва и без това заради странностите си. Нямам представа какво друго би могло да е, освен наркотици. Някой трябва да му е дал нещо, което го е променило; нещо с ужасяващи последици, чрез което преднамерено да съсипе живота му, да го компрометира…
Тя продължаваше да говори безспир, разстройваше се все повече. Изведнъж някой почука на вратата ми и се опита да я отвори. В същия момент Брайс надникна от съседната стая, а аз поклатих отрицателно глава. „Не сега.“ Той прошепна, че Бентън е тук и попита дали може да го пусне. Кимнах, Брайс затвори едната врата и в същия момент другата се отвори. Включих микрофона.
Бентън влезе. Вдигнах писмото, за да му покажа с кого говоря. Той придърпа един стол и седна до мен, докато мисис Донахю продължаваше да говори, а аз надрасках на малко листче: „Казва, че не го е написала — няма шофьор, нито бентли“.
— … на онова място — разнесе се гласът на мисис Донахю, сякаш беше при мен.
Бентън седна, без да реагира. Лицето му беше бледо, изпито и изтощено. Не изглеждаше добре и миришеше на пушек от дърва.
— Не съм ходила, понеже там не допускат посетители, освен ако екипът няма някакъв специален повод… — продължаваше гласът й.
Бентън все химикалката и написа на същия лист „Отуол?“. Но го направи механично. Не изглеждаше особено заинтригуван.
— А и трябва да минеш през охрана, все едно влизаш в Белия дом или на още по-специално място — каза мисис Донахю. — Няма как да знам със сигурност, но е така според сина ми, който беше изплашен и напълно съсипан през последните месеци, когато се оказа там. И определено след това лято.
— За кое място говорите? — попитах и написах друга бележка на Бентън: „Пишещата машина е изчезнала от дома й“.
Той я погледна и кимна, сякаш вече знаеше, че ръчната пишеща машина на Ерика Донахю е изчезнала и че, ако приемем твърдението й за вярно, сигурно е открадната. Или може би някак беше научил, че тя ми е казала. Изведнъж ми хрумна, че кабинетът ми се подслушва. Луси спомена, че е прегледала тук за скрити устройства за наблюдение, сякаш искаше да ми подскаже, че ги е инсталирала. Мислено обиколих помещението, като че ли щях да открия миниатюрните камери и микрофони, скрити в книгите или сред химикалките, листовете хартия или може би в телефона, по който говорех. Абсурдно беше. Ако Луси е поставила бръмбарите, аз нямаше да знам. Нещо повече, и Филдинг нямаше да знае. Надявах се да го хвана да казва нещо на капитан Авалон, без някой от тях да осъзнава, че тайно са записвани. Надявах се да ги хвана, че са заговорничили срещу мен, че са искали да ме злепоставят и прокудят от Центъра.