— … където той имаше практика. Онази технологична компания, която разработва роботи и устройства, за които никой не бива да знае… — говореше мисис Донахю.
Гледах Бентън. Той скръсти ръце в скута си и сплете пръсти, сякаш беше съвършено спокоен, макар далеч да не беше овладян и безучастен. Разчитах езика на неговите жестове, когато сядаше или движеше очи, и долавях нервността зад привидното му отегчение. Беше изтощен и подложен на изключителен стрес, но имаше и нещо друго. Нещо се беше случило.
— … Джони трябваше да подпише договори и всички онези законови споразумения с обещанието, че няма да споменава „Отуол“, няма дори да коментира значението на името. Можете ли да си представите? Дори значението на името! И нищо чудно! Докъде могат да стигнат подобни хора! Алчност и тайни споразумения с правителството. Немислима алчност. Изненадана ли сте от липсата на някои неща, от злоупотребата с нечия самоличност, от кражба на самоличността?
Нямах представа какво означава „Отуол“. Допуснах, че може да е име на някое лице, евентуално — на основателя на компанията. Някой си Отуол. Погледнах Бентън. Беше зареял празен поглед в стаята и слушаше мисис Донахю.
— … И ако не друго, определено онова, което той е направил за тях и им е оставил, не им принадлежи. — Тя говореше бързо, гласът й вече звучеше, сякаш излизаше високо от гърлото, а не от диафрагмата. — Ужасена съм. Кои са тези хора и какво са направили със сина ми?
— Кое ви кара да мислите, че са направили нещо на Джони? — попитах, докато Бентън бавно и спокойно написа бележка върху листчето, плътно стиснал устни в тънка линия. В такова състояние винаги изглеждаше по този начин.
— Не може да е случайно — отвърна тя и гласът й ми напомни за курсивния шрифт на нейната „Оливети“. Нещо елегантно, което обаче е било похабено, употребено, вече не така необикновено и дори донякъде сантиментално. — Той беше добре, после изведнъж вече не беше, а сега е затворен в психиатрична клиника с признанието, че е извършил престъпление, което не е вярно. А после и това — дрезгаво добави тя и прочисти гърлото си. — Писмо на моята хартия или на нещо, което прилича на моята хартия, а разбира се, то не е от мен и нямам представа кой ви го е предоставил. Пишещата ми машина също липсва…
Бентън плъзна листчето към мен и аз погледнах четливите букви върху него.
„Знаем за това.“
Погледнах го и се намръщих. Не разбирах.
— … Защо ще искат срещу него да е повдигнато обвинение в нещо, което той не е извършил, и как са успели дотолкова да му промият мозъка, че да му вменят убийството на онова дете? Наркотици — за кой ли път повтори тя. — Наркотиците са единственото, за което се сещам. Може би някой от тях е убил онова дете и сега им е нужна изкупителна жертва. И ето ви го моят бедничък Джони. Толкова наивен, така не умее да разчита ситуациите като останалите. Кой би бил по-подходящ от тийнейджър с Аспергер, за да му лепнат подобно нещо…
Взирах се в бележката на Бентън. „Знаем за това.“ Сякаш, ако я прочета повече от веднъж, щях да проумея какво знаеше той, какво знаеха и онези невидими други, за които намекваше с това „ние“. Но докато седях там и се опитвах да се съсредоточа върху мисис Донахю и казаното от нея, докато предпазливо се опитвах да измъкна повече информация, имах чувството, че Бентън не ме слуша. Изглеждаше почти безучастен, а това беше нетипично за иначе крайно енергичния му нрав. Долавях, че иска да сложа край на разговора и да остана насаме с него, сякаш нещо беше свършило и въпросът опираше единствено до окончателното приключване на онова, което вече и без това го нямаше, сякаш всичко се свеждаше до установяването на определени връзки, на известно прецизиране. Реагираше така, когато някакъв случай, продължил с месеци или години, го е изстискал докрай и накрая е бил разрешен, изоставен, или съдът е издал постановление и неочаквано всичко е било преустановено, а той е останал угнетен, изчерпан и потиснат.