— Кога започнахте да долавяте разлика в сина си? — Не възнамерявах да приключа веднага, независимо какво знаеше Бентън или колко беше изчерпан.
— През юли и август. После през септември, със сигурност. Той започна практиката си в „Отуол“ миналия май.
— Марк Бишъп е бил убит на 30-и януари. — Дотолкова се осмелих да намекна очевидното: твърденията й относно евентуална манипулация над сина й бяха съвършено неоснователни; събитията имаха друг ход във времето.
Ако промените в личността му са започнали миналото лято, когато вече е работел за „Отуол“, и въпреки това Марк Бишъп е бил убит едва на 30-ти януари, от думите й излизаше, че някой програмира Джони да поеме вината за убийство, което още не се е случило и няма да се случи още месеци наред. Случаят на Марк Бишъп не се вписваше в прецизен замисъл; по-скоро напомняше на безсмислено и садистично насилствено нападение върху малко момче, което си е било у дома, играело си е в задния двор в късния следобед през уикенда, на смрачаване, докато никой не го е гледал. Престъплението ме порази като шега на шанса, като убийство заради тръпката, като злостно забавление на хищник, най-вероятно с педофилски наклонности. Това не беше планирано убийство. Не беше преднамерена черна операция на терорист. Не вярвах, че смъртта му е предварително замислена и убийството — осъществено с определена цел, която да подкопае националната сигурност, да осигури политическа власт или пари в нечии ръце.
— … Хората, които не разбират Аспергер, приемат, че който го има, е склонен към насилие, че почти не е човек, че не чувства същото като нас, останалите, или че изобщо нищо не чувства. Хората са склонни да си мислят какво ли не — заради странността, не болестността или умопомрачението, а именно заради странността. Тя е голямото неудобство, за което говоря. — Гласът на мисис Донахю звучеше отривисто. Просто даваше израз на обърканите си мисли. — Посочихте определени поведенчески промени, които намирате за обезпокоителни, но в очите на другите красноречиво подсказват същността на Джони. Именно Джони заради неговите странности, които го поставят в печално неизгодна ситуация. Сякаш той има нужда от още една неизгодна ситуация. Е, нещата не са такива, каквито изглеждат, поне що се отнася до неговите странности. Нещо ужасяващо е било отключено, когато той започна на онова място, „Отуол“, миналия май…
Спомних си и онова, което Бентън спомена преди няколко часа — предположението, че смъртта на Марк Бишъп е била свързана със смъртта на останалите: на футболния играч от Бостънския колеж, намерен в бостънското пристанище миналия ноември, и вероятно с убития в Нортънс Удс мъж. Ако Бентън беше прав, би следвало, че Джони Донахю би трябвало да е програмиран да извърши и трите убийства, но как би било възможно подобно нещо? По време на убийството в Нортънс Удс например, той е бил въдворен в „Маклийн“. Знаех, че не е могъл да извърши това убийство; не виждах как биха могли да го убедят да поеме вината за него, освен ако е бил извън болничен надзор, ако е бил на свобода и въоръжен с инжекционен нож.
Бентън написа нова бележка: „Трябва да тръгваме“. И подчерта написаното.
— Мисис Донахю, синът ви взема ли някакви медикаменти?
— Всъщност, не.
— Някакви предписани лекарства или такива, продавани без рецепта? — Питах, без да проявявам излишна настойчивост, а това ми костваше много, понеже търпението ми беше изчерпано. — Може би ще ми подскажете какво е вземал, преди да бъде хоспитализиран, или за някакви други медицински проблеми, които е имал?
Зачудих се дали въпросът ми не прозвуча, сякаш той вече беше мъртъв.
— Ами, спрей за нос. Особено в последно време.
Бентън вдигна длан, сякаш казваше: „Нищо ново“. Уведомен беше за медикаментозното лечение на Джони. И неговото търпение беше изчерпано и белезите за това прозираха иззад непроницаемата му външност. Искаше на секундата да оставя телефона и да тръгна с него.
— Защо в последно време? Респираторни проблеми ли е имал? Алергии? Астма? — попитах, извадих чифт ръкавици от кутията и ги подадох на Бентън. После му посочих кафявия хартиен плик с пръстена.
— Мъртъв епидермис от животни, полени, прах, глутен, каквото ви дойде наум — цял живот е бил алергичен към всичко. До миналото лято се справяше добре. После изведнъж сякаш вече нищо не му помагаше. Заради полените сезонът беше много лош, а стресът още повече влоши състоянието му. Той беше непрекъснато под стрес — каза тя. — Отново започна да използва спрей. От онези, с кортизон. Името просто ми убягва…