— Кортикостероид?
— Да, точно така. Чудех се за него. Дали не влияе върху настроението му и поведението му. Върху безсънието, пристъпите и капризите му, раздразнителността му, която напоследък крайно се изостри. Дори имаше моменти на временно затъмнение на съзнанието и халюцинации. Затова и накрая го хоспитализирахме.
— Започнал е да го използва отново? Значи преди е бил привикнал към кортикостероидния спрей?
— Да, от години го ползваше. Но не и откакто започна ново лечение, което би трябвало да елиминира нуждата от инжекции. За около година сякаш се случи магия; после състоянието му отново се влоши и той възобнови употребата на спрея за нос.
— Разкажете ми за новото лечение.
— Убедена съм, че сте информирана за капките под езика.
Не бях сигурна, че подезичната имунотерапия е одобрена от Агенцията за храни и лекарства, затова попитах:
— Да не би синът ви да участва в някакво клинично изпитание? — И написах нова бележка за Бентън.
„Спрей и капки към лаб.stat.“ Подчертах „stat.“, съкращението за „statim“, което означаваше „незабавно“.
— Точно така. Провеждаше го неговият алерголог.
Вдигнах очи към Бентън, за да видя дали беше уведомен относно това, но той прочете бележката ми, сложи ръкавиците и си погледна часовника. Щеше да види пръстена единствено защото аз го бях помолила. Сякаш вече беше запознат, знаеше, че не е от значение, или имаше изградено мнение. Нещо беше приключило. Нещо се беше изчерпало.
— … т.нар. „употреба не по предназначение“, която лекарят му контролираше, но вече нямаше нужда ежеседмично да посещава кабинета му за инжекции — каза мисис Донахю и разговорът за алергиите на сина й като че ли мигновено я успокои. Сякаш болката й вече не беше така остра, но това нямаше да продължи дълго.
Евентуалната намеса в медикаментозното лечение на Джони би обяснила причината за връщането на неговите алергии. Онова, което слагаше под езика или впръскваше в носа си, би могло в съществена степен да блокира въздействието на определени медикаменти, да не говорим, че можеше да е крайно опасно. Погледнах Бентън, който въртеше в ръцете си пръстена с печат. Лицето му беше безизразно. Вдигнах листа за писма и му показах водния знак. Това не предизвика видима реакция; забелязах паяжина в косата му. Пресегнах се и я махнах, а той върна пръстена в плика. Срещна погледа ми и направи онази недвусмислена гримаса, с която на партита и официални вечери ми казваше: „Да тръгваме веднага!“.
— … Джони приемаше по няколко капки под езика дневно и за известно време имаше великолепни резултати. После лекарството, изглежда, вече не беше така ефикасно, а и той непрекъснато беше потиснат. Миналия август отново започна да прилага спрея, но от това състоянието му като че ли само се влоши. Настъпиха и много обезпокоителни промени в личността му. Всички ги забелязваха. Навличаше си проблеми заради определени свои простъпки, изгониха го от онзи клас, както знаете, но не би навредил на дете. Не мисля, че Джони изобщо някога е знаел за съществуването му, още по-малко пък би му направил нещо…
Бентън свали ръкавиците и ги захвърли в кошчето за отпадъци. Посочих плика, но той поклати глава. „Не питай мисис Донахю за пръстена.“ Не искаше да го споменавам, нито пък на мен ми беше нужно да привличам вниманието й към него, заради онова, което Бентън знаеше, а аз — не. Тогава забелязах черните му високи обувки. Покрити бяха със сив прах, какъвто не бях забелязала преди, докато разговаряхме в кабинета на Филдинг. И крачолите на черните му спортни панталони бяха прашни, а ръкавите на коженото му яке — много изцапани, сякаш се беше опрял в нещо.
— … Това именно ми се щеше да го попитам, по-скоро от личен интерес като към човек, който преподава бойни изкуства и за когото се предполага, че се съобразява с определен кодекс на честта — каза мисис Донахю и отново обсеби вниманието ми. За миг се зачудих дали не съм я разбрала погрешно. Дали не беше възможно да съм чула погрешно. — Ставаше дума по-скоро за това, а не за нещо, което сте си помислили или той ви е казал. Както предполагах, е излъгал. Вече споменах, че щом твърди, че съм му се обадила, за да разпитвам за случилото се с бедното дете, значи лъже. Заклевам се, че не съм питала за Марк Бишъп, когото ние, между другото, не познавахме лично. Виждали сме го съвсем рядко. Не съм се интересувала за някаква информация по негов адрес…
— Мисис Донахю, извинете ме. Връзката непрекъснато се губи. — Всъщност, не беше съвсем така, но имах нужда тя да повтори току-що казаното и да го доуточни.