— Тези мобилни телефони! Така по-добре ли е? Извинете. Крача из къщата, докато говоря.
— Благодаря. Моля, бихте ли повторили последното, което споменахте? За бойните изкуства?
Чутото ме накара да изпадна в нов пристъп на шок. Тя ми припомняше неща, за които очевидно предполагаше, че знам. Синът й Джони познавал Джак Филдинг от заниманията по таекуондо. Звъняла няколкократно, за да разговаря с Филдинг и евентуално да се оплаче от мен, само защото познавала Филдинг. Филдинг бил инструкторът на Джони от клуба по таекуондо в Кеймбридж. Бил инструктор и на Марк Бишъп, водел тренировките на „Малките тигри“, но Джони не познавал Марк и двамата определено не посещавали един и същи клас, не посещавали едни и същи занимания. Мисис Донахю беше категорична по този въпрос. Попитах я кога Джони е започнал да взема уроци. Казах й, че не съм сигурна относно подробностите и че ми е нужна подробна информация, за да се справя удачно и безпристрастно с оплакванията й по адрес на заместника ми.
— Тръгна на уроци миналия май — каза мисис Донахю, а моите мисли се разпиляха и започнаха да отскачат като рикошети. — Можете да разберете сина ми. Никога не е имал приятели и е лесно податлив на влиянието на човек, когото обожава и уважава…
— Обожава и уважава? Имате предвид доктор Филдинг ли?
— Всъщност не — кисело каза тя, сякаш наистина ненавиждаше този човек. — Приятелката му първа тръгна на тези уроци. Доста по-отдавна. Очевидно доста жени са се посветили на таекуондо, а когато започна да работи с Джони и двамата се сприятелиха, тя го насърчи. Бих предпочела да не я беше послушал. И, разбира се, „Отуол“ — мястото и всичко, което става там, каквото и да е то. Вижте какви са последиците. Разбира се, вие можете да си представите причината, поради която Джони би пожелал да е по-силен и да се защитава, да не е до такава степен прицел на присмеха на другите, да не е толкова самотен, когато, разбира се, по ирония, за него всъщност всичко това беше останало в миналото. В Харвард вече не му се подиграваха…
Продължаваше да говори и да крачи, гласът й вече не беше така твърд и властен. Долавях отчаянието й. Усещах го във въздуха в кабинета си, направо можех да го докосна.
— … Как си позволява! Ако не друго, той определено престъпва Хипократовата клетва. Как си позволява да се занимава със случая на Марк Бишъп, след като всички знаем истината? — възкликна тя.
— Бихте ли били по-конкретна относно истината, за която намеквате? — Погледнах през прозореца към ослепителното утро навън. Слънчевата светлина беше така ярка, че очите ми се насълзиха.
— Неговата предубеденост. — Гласът й се разнесе от високоговорителите зад мен. — Никога не е харесвал Джони, никога не е проявявал внимание към него. Непрекъснато си позволяваше нетактични коментари по негов адрес в присъствието на останалите. Неща като: „Гледай към мен, когато ти говоря, а не към проклетия ключ на лампата“. Е, сигурно разбирате, че заради странностите си Джони лесно губи концентрация. Тези неща остават непонятни за другите. Трудно установява зрителен контакт и може да бъде дразнещ, понеже хората не разбират, че просто неговият мозък така работи. Знаете ли повече за Аспергер, или може би съпругът ви…
— Не зная много за Аспергер. — Не възнамерявах да навлизам в подробности относно онова, което Бентън ми беше казал или не ми беше казал.
— Е, Джони се фиксираше върху детайли, незначителни в очите на всички и оставаше с прикован върху тях поглед, докато му говориш. Аз му казвах нещо важно, а той не откъсваше очи от брошката или гривната, която носех, не коментираше, нито се смееше, когато би трябвало. А доктор Филдинг непрекъснато го упрекваше заради неуместния му смях. Унижаваше го в присъствието на останалите и затова Джони се опитал да го ритне. Е, доктор Филдинг притежава и всички степени в таекуондо, които човек може да си представи, а синът ми, който тежи шейсет и три килограма, се опитал да го ритне и тогава бил принуден да напусне класа. Доктор Филдинг му забранил да се появява отново и заплашил, че ще се погрижи никъде другаде да не го приемат, ако реши отново да взема уроци.
— Кога се е случило това? — Дочух гласа си, сякаш някой друг зададе въпроса.
— През втората седмица на декември. Зная и точната дата. Записала съм всичко.
„Шест седмици преди убийството на Марк Бишъп“ помислих си зашеметена, сякаш мен бяха ритнали.