— И сте предложили на доктор Филдинг… — Обърнах се към телефона върху бюрото си, сякаш гледах към мисис Донахю, а тя не ме виждаше.
— Разбира се! — възкликна тя възбудено. Гласът й звучеше предизвикателно. — Когато Джони започна да бръщолеви глупости, че бил убил онова момче по време на помрачение на съзнанието и че инструкторът им по таекуондо направил аутопсията! Можете ли да си представите реакцията ми?
„Техният“ инструктор. Кого другиго имаше предвид тя? Приятелката на Джони от Масачузетския технологичен институт, или имаше и още някой? Кого другиго би могъл Джак Филдинг да обучава и какво би накарало Джони Донахю да признае убийство, за което Бентън беше убеден, че не е извършил? Защо Джони ще вярва, че е направил нещо толкова ужасно по време на тъй наречено „затъмнение“? Кой му беше повлиял до такава степен, че да признае вината си и да предложи подробности като тази, че оръжието е било пневматичен пистолет за пирони, за които знаех, че не са верни? Но нямаше да питам мисис Донахю нищо повече. Бях отишла твърде далеч; всичко беше отишло твърде далеч. Зададох й повече въпроси, отколкото трябваше, а Бентън вече знаеше отговорите на всичко, което можех да се сетя да я попитам. Начинът, по който седеше на стола си с впит в пода поглед и с каменен израз на лицето, притъмняло като металната облицовка на сградата ми, подсказваше това.
18.
Оставих телефона и застанах до дъговидната стъклена стена. Загледах се в мозайката от тъмносиви плочки и сняг, прорязана от извисилите се към небето църковни кули пред Центъра.
Исках пулсът ми да се успокои и емоциите ми да се уталожат. Преглътнах мъчително. Опитах се да потисна болката и гнева дълбоко в себе си. Разсейвах се с гледката на Масачузетския технологичен институт и на Харвард отвъд него. Бях в империята си с много прозорци, гледах навън към онова, което се предполагаше, че щях да овладея, ако се случи най-лошото — и изведнъж проумях. Проумях защо Бентън постъпва по този начин. Проумях кое е приключило. С Джак Филдинг беше свършено.
Смътно си спомнях, че наскоро, след като се премести тук от Чикаго, той спомена, че е доброволец в някакъв клуб по таекуондо и че не би могъл да се отзове на всички повиквания през уикендите или след работно време заради ангажиментите си като преподавател по, както се изрази, своето изкуство, своята страст. Щяло да има случаи, в които да ходи по състезания и приемаше за естествено, че ще разполага с известна „гъвкавост“. Очаквал гъвкавост и в качеството си на временно изпълняваш длъжността шеф по време на моите дълги отсъствия. Повтори го многократно с почти назидателен тон. Заяви, че на същата гъвкавост съм щяла да разчитам и аз, ако съм била тук, сякаш моето плаващо работно време беше всеизвестен факт.
Спомних си, че изискванията му ме объркаха, понеже именно той ми се обади и ме помоли за работа в Центъра по съдебномедицинска експертиза, а постът, който аз така наивно се съгласих да му предложа, далеч надхвърляше всяка позиция, която беше заемал дотогава. В Чикаго не се радваше на особено високо положение; беше един от шестимата изследователи, без перспектива за повишение от какъвто и да е вид, както ми довери шефът му при разговора ни, преди да назнача Филдинг далеч оттам. За него това било изключителен професионален шанс, а и щяло да е добре да бъде със семейството си, каза ми той. Останах приятно изненадана от факта, че съм му липсвала, и от желанието му да се завърне в Масачузетс, за да работи за мен като в доброто старо време.
Парадоксът, който ме вбеси и който, вместо, както обикновено, да удовлетворя, трябваше да изтъкна пред него, беше идеята му за гъвкавост — сякаш аз идвах и си тръгвах, когато ми хрумнеше; сякаш всеки месец си вземах отпуск и заминавах на пътешествие от по няколко седмици заради изкуство или страст извън професията си, извън онова, което вършех всеки проклет ден. Моята страст беше онова, което вършех всеки проклет ден; смъртта, с която се занимавах всеки проклет ден, и хората, които смъртта оставяше след себе си; начина, по който те влизаха в досег с нея, и начина, по който им помагах някак да минат през нея. Чух гласа си и осъзнах, че съм изрекла всичко това на глас. Почувствах ръцете на Бентън около раменете си. Беше застанал зад мен, докато бършех сълзите от очите си. Опря брадичка на главата ми и ме обгърна с ръце.
— Какво направих? — обърнах се аз към него.
— Много дълго го търпя. Позволи му да стигне прекалено далеч, но вината не е твоя. В каквото и да се е забъркал, каквото и да е приемал или да е вършил… Е, вече ти се е случвало да се справяш с подобни ситуации, затова можеш да си представиш последиците. — Говореше за наркотиците, които Филдинг е използвал в пластирите или навярно е продавал.